Срамът. Специализантските общежития. Митчел беше знаел, беше знаел, че няма да пробие. И след това някак си беше пробил. Как? Нямаше да го има в досието. Митчел беше знаел някакъв начин да редактира това, което беше дал на машините на охраната на Маас. Иначе щяха да са го уловили… Някой, нещо беше открило Митчел в специализантската сивота и беше започнало да го захранва с разни неща. Подсказки, насочвания. И Митчел беше стигнал догоре, беше направил твърда и ярка и перфектна дъга, и тя го беше изнесла на върха…
Какво? Кой?
Той гледаше лицето на Анджи в проблясванията на случайни светлини.
Фауст.
Митчел беше сключил сделка. Търнър можеше никога да не узнае детайлите по съглашението, или цената на Митчел, но знаеше, че разбира другата й страна. Какво Митчел е трябвало да направи в замяна.
Легба, Самеди, слюнката, капеща от изкривените устни на момичето.
И влакът влетя в старата Обединена сред черен облак среднощен въздух.
— Каб, сър? — Очите на човека се движеха зад очила с полихромово покритие, отблясващо като разлято машинно масло. По гърба на дланите му имаше плоски сребристи язви. Търнър пристъпи близо и го хвана за мишницата, без да спира да върви, притискайки го до стена от издраскани бели плочки, между сивите редове на превозвачите на багажи.
— Кеш — каза Търнър. — Нови Йени. Искам мой каб. Никакви проблеми с шофьора. Ясно ли е? Не съм поплювко. — Затегна хватката си. — Нещо не наред, и ще се върна и ще те убия, или ще ти се иска да съм го направил.
— Ясно. Да, сър. Ще бъде направено, сър. Къде искате да отидете, сър? — Съсипаните черти на човека бяха изкривени от болка.
— Наемнико — чу се глас откъм Анджи, дрезгав шепот. И след това адрес. Търнър видя как очите на поръчкаджията се застрелкаха нервно зад преливащите се цветове.
— Мадисон ли е това? — изхърка той. — Да, сър. Ще имате добър каб, отличен каб…
— Що за място е това? — запита Търнър водача, навеждайки се да натисне бутона РАЗГОВОР до мрежата на стоманеното говорителче. — Адресът, който дадохме?
Чу се пропукване.
— Хипермарт. Не е кой знае колко отворен по това време на нощта. Някой конкретно ли търсите?
— Не — отвърна Търнър. Не познаваше мястото. Опита се да си припомни тази улица на Мадисон. Предимно жилищен квартал. Неизброими местенца за живеене, изрязани в черупките на търговски сгради, датиращи от времето, когато търговията беше изисквала чиновниците да се намират физически на едно централно място. Някои от сградите бяха достатъчно високи, за да пробият купол…
— Къде отиваме? — запита Анджи. Ръката й беше върху неговата.
— Всичко е наред — каза той. — Не се безпокой.
— Господи — каза тя, облегна се на рамото му и погледна нагоре към розовия неонов надпис ХИПЕРМАРТ, който прорязваше гранитната фасада на старата сграда. — Едно време мечтаех за Ню Йорк, още в мезата. Имах графична програма, която можеше да ме разведе по всички улици, в музеите и къде ли не. Исках да дойда тук повече от всичко на света.
— Добре, постигнала си го. Ето те тук.
Тя захълца и се присви в него, с лице към голите му гърди.
— Уплашена съм. Толкова съм уплашена…
— Всичко ще е наред. — Той погали косата й. Очите му следяха главния вход. Нямаше причини да мисли, че каквото и да било ще бъде някога наред за който и да било от тях. Тя като че ли не знаеше, че думите, които са ги докарали тук, са изречени от нейната уста. Значи, помисли си той, ги е казала не тя… От двете страни на входа на Хипермарт имаше скитници, парцалите им бяха приели точно оттенъка на тротоара; на Търнър му се струваше, че като че ли бавно са изникнали от тъмния бетон, за да станат подвижни продължения на града.
— При Тъпкача — каза гласът, приглушен от гърдите му, и той усети студено отвращение. — Нощен клуб. Намери коня на Данбала. — И след това тя отново плачеше. Той я взе за ръка и минаха покрай спящите битници, под помътнялата позлата на надписа и през стъклените врати. Той видя надолу по редица от навеси и празни сергии машина за еспресо, момиче с черна коса да бърше тезгях.
— Кафе — каза той. — Храна. Ела. Трябва да хапнеш.
Той се усмихна на момичето, когато Анджи се настани на стола.
— Как стои въпросът с парите? Приемате ли в налични?
Тя го изгледа и сви рамене. Той измъкна двайсетачка от чантичката на Руди и й я показа.
— Какво искаш?
— Кафета. Някаква храна.
— Някакви по-дребни пари?
Той поклати глава.
— Съжалявам. Не мога да върна.
— Не е нужно.
— Ти луд ли си?
— Не, но искам кафе.