Мракът напред изчезна в потоп от бяла светлина.
— Всъщност имаме повече енергия, отколкото реално ни е нуждата — каза той с гордост, сходна с тази на стопанин на дом. — Слънчевите батерии все още работят всичките, а са били предвидени да захранват главните компютри… Елате, значи, мадам, сега ще видим майстора, когото сте дошла да посетите от толкова далече. — Той се отблъсна навън и се плъзна плавно като плувец през отвора, в светлината. В хиляди плаващи неща. Тя забеляза, че червените пластмасови подметки на старите му обувки бяха изпъстрени с петна бял силиконов уплътнител.
И след това го последва, забравила страховете си, забравила гаденето и постоянния световъртеж. И разбра.
— Господи боже мой…
— Не ми се вярва да е ваш — провикна се Джонс. — Може да е тоя на стария Скандал. Кофти е обаче че не бачка в момента. Зяпачката е още по-голяма.
Нещо преплува на десет сантиметра от лицето й. Орнаментирана сребърна лъжица, прецизно разрязана по дължина от край до край.
Нямаше представа колко време беше минало, когато екранът светна и запремигва. Часове, минути… С малко тренировки вече се беше научила да се носи из стаята, отблъсквайки се като Джонс от вдлъбнатостта на купола. Като него се хвана за сгънатите многоставни ръце на нещото, извъртя се и се задържа, наблюдавайки танца на отпадъците. Ръцете бяха много, манипулатори, завършващи с пили, отвертки, ножове, субминиатюрен циркуляр, зъболекарска бормашина… Те стърчаха от металния корпус на нещо, което трябваше да е било някога конструкционен автомат, едно от тези автономни устройства без екипаж, които тя познаваше от детските видеота за космическия преден фронт. Този тук беше заклинен във върха на купола, и страните му бяха сплавени със стените на Мястото, и стотици кабели и оптични линии се прехвърляха от опорите към него. Две от ръцете, завършващи с деликатни манипулатори, бяха протегнати, и меките накрайници държаха недовършена кутия.
Марли гледаше с разширени очи как безбройните неща прелитат покрай нея.
Пожълтяла детска ръкавичка, фасетираната кристална запушалка за отдавна изчезнала стъкленица за парфюм, безръка кукла с лице от френски порцелан, дебела черна писалка със златни орнаменти, правоъгълни парчета гетинакс, свитата червено-зелена змия на копринен шнур… Безкрайни, бавното движение, въртящите се неща…
Джонс се провря нагоре през тихия въртоп, смеейки се, сграбчил манипулатор, завършващ с дюза за лепило.
— Винаги ме кара да искам да се смея, да го гледам. Но кутиите винаги ме натъжават…
— Да, и мен ме натъжават — каза тя. — Но има тъга и тъга…
— Точно така. — Той се ухили. — Само че няма начин да го сръчкаш да се размърда. Май некакъв дух требва за тая работа, или поне така вика старият Скандал. Едно време все висеше тука. Мисля, че гласовете му са по-силни тука. Ама напоследък май са тръгнали да му говорят насекъде…
Тя го погледна през гъсталака от манипулатори. Беше много мръсен, много млад, с големи сини очи под плетеница кестеняви къдрици. Носеше изцапан сив комбинезон, затварящ се с цип, и яката му лъщеше от мръсотия.
— Трябва да си луд. — В гласа й се усещаше нещо като възхищение. — Трябва да си абсолютно луд, за да стоиш тук…
Той се разсмя.
— Скандала е по-луд и от цял чувал бръмбари. Аз — не.
Тя се усмихна.
— Не, и ти си луд. И аз също съм луда…
— Я, здрасти — каза той, гледайки покрай нея. — Т’ва пък що е? Като да е некоя от молитвите на Скандала, и няма начин да я изключим без да клъцна тока…
Тя обърна глава и видя как цветни диагонали стробират по правоъгълната повърхност на голям екран, залепен накосо към кривината на купола. Екранът беше изпълнен за момент с преминаващото изображение на шивашки манекен, и след това се появи лицето на Йозеф Вирек, с меките му сини очи, блестящи зад кръглите стъкла.
— Здравей, Марли — каза той. — Не те виждам, но съм сигурен, че зная къде си.
— Т’ва е един от молитвените екрани на Скандала — каза Джонс, потривайки лицето си. — Нацвъкал ги е из цялото Място, щото смяташе, че някой ден тук горе ще идват хора да се молят. Тоя киликанзер се е вързал през комуникационните блокове на Скандала, предполагам. Кой е?