Дан лежеше по гръб, с поглед, вперен в тавана. Леглото му бе меко. Вентилаторът над него раздвижваше съвсем леко въздуха, който идваше от облицовъчното устройство, през филтрите, а не отвън. Връзка с външния свят нямаше. Вратата беше заключена и можеше да се отвори само със специален ключ. Прозорците не бяха отвори, а прозрачни участъци в стената от изкуствена материя.
Изправи се, спусна крака към пода и стъпи бос на затоплените плочки. Тихо, за да не събуди двамата си съжители, стана и се приближи до прозореца. Едно плоско лице се вторачи в него — може би огледалният му образ? Изведнъж то изчезна, чуха се стъпки — високи, кънтящи, — беше постовият, отново на разстояние. Той държеше здраво автоматичния си пистолет и отстъпваше крачка по крачка…
Сега Дан не беше вече човек. Той бе чудовище, което наблюдават крадешком дори докато спи; което кара другите да треперят от страх дори когато е в клетка; от което очакват да нападне, разкъса и изяде някого; което може да въздействува по необясним начин, да омагьосва, да смайва, да погубва души; беше плашило; божество, Голем, урод, страшилище… Трябваше да се съобразява с тяхната воля, да им даде това, което очакваха, трябваше да всява страх до мозъка на костите, да ужасява тяхното съзнание…
Избухна в смях, когато надзирателят отмина почти тичешком и се оттегли чак в най-отдалечения ъгъл. Едва тогава откри причината — усети се, че притиска лице о прозореца и прави гримаси, криви уста, плези език, върти очи, издува бузи…
Върна се на леглото и потъна в неопределени мисли.
Да спи! Дълго и безпаметно!
Но още щом затвори очи, пред него оживяха спомените. Нещо разбуди паметта на мозъчните клетки и той не можа да му се възпротиви. Нахлуваше объркващо, хаотично, заливаше, давеше го.
Последствия от медикаментите?
Или от разпитите?
Може би се дължеше на безделието, на празното му съществуване, на умората, досадата, скуката… Може би беше безнадеждността? Той нямаше бъдеще — какво можеше да очаква? Нямаше повече задачи и не виждаше цел.
Такава празнота беше чувствувал вече няколко пъти — това не беше първата му акция. Когато всичко свършваше — инвазията, анализите, установяването на контрола, преобразуванията, анексирането, — тогава я чувствуваше най-силно.
Постигането на целта е винаги загуба. Трябва да я приемеш, да се опиташ да се преоткриеш, да се включиш в новия ритъм на събитията, без да се усещаш гол и безпомощен.
Беше изпитвал това чувство на празнота, но само за кратко. Следваха нови задачи, в същност всичко онова беше само подготовка за главната задача.
Започваха все отначало — занятия, тренировки, изчисления, репетиции, изпити, дискусии, програми, изолация и след това инвазия, анализи, установяване на контрола, преобразувания, анексия. Връщане, почивка, по време на която скуката и нетърпението растат. Нова задача…
Бяха успели.
Винаги всичко върви добре.
Всичко е изпробвано.
Проверено в тренировки.
Планирано.
Програмите са безгрешни.
Всички възможни варианти са предвидени.
Програмирани са и невероятни ситуации.
Предвиждат дори това, което не може да бъде предвидено.
Решенията са убедителни.
Причините — обосновани,
рисковете — пресметнати,
изчисленията — верни,
системите — ясни,
функциите — обозрими,
методите — ефективни,
резултатите — очаквани,
грешките са отстранени,
противоречията — преодолени.
Неуспех е изключен.
Най-слабата част от веригата е човекът.
Но човекът е променлив,
приспособява се,
способен е да се учи,
може да се развива,
да превъзмогва лишенията,
да оказва съпротива,
да потиска емоциите,
да владее рефлексите си,
да ограничава поривите си,
да се самонаблюдава.
Ние ви водим към съвършенство.
Ние ви квалифицираме.
Ние отстраняваме вашите слабости.
Ние премахваме инстинктите ви.
Ние ви предлагаме разумни мотиви.
Ние ви учим на обективност.
Ние ви учим на деловитост.
Ние ви учим на хладнокръвно мислене.
Освобождаваме ви от престарели мисловни схеми.
Освобождаваме ви от влечение към анархия.
Освобождаваме ви от човешки задължения.
Поставяме ви задача.
Даваме ви цел.
Ние придаваме смисъл на вашето съществуване…
Дан потръпна и се ослуша. Очите му бяха притворени, главата — клюмнала. Тялото му се нуждаеше от почивка, но мислите не му даваха покой, измъчваха го, плашеха го, объркваха го. Той се съсредоточи, опитваше се да подреди образите в съзнанието си, самоизучаваше се делово, както беше научен, хладнокръвно, критично, дори в стресови моменти… Той, а и другите членове на екипажа, всички бяха идеално обучени, рутинирани, владееха се, познаваха способностите си, знаеха как да си служат с тях, винаги имаха подръка каталог с евристични методи, в случай че не могат да намерят начин за разрешаване на възникналите проблеми.