А можеше ли да има проблеми, които да ги спрат? Въпроси, които да не се вместват в схемата? Задачи, които да надвишават възможностите им?
Нима съвършенството е нещо относително?
Нима имаше още неизследвани области?
Нима знанието им беше недостатъчно?
Нима се заблуждаваха?
Дан отново усети мисълта си, отклонена към несъщественото, губеше се в джунгла от неясни представи и неуправляеми емоции.
Какво го объркваше така безнадеждно?
Той се съсредоточи, концентрира се в една точка.
Какво беше това, което го бе завладяло и му бе отнело способността да се контролира?
Съмнение? Нечиста съвест?
Мина доста време, докато осъзнае това, тъй като беше забравил какво е съмнение. Обучението, програмите, политическите разговори, психостабилизацията, автогенните тренировки — всичко това имаше за цел да му внуши сигурност и да отстрани съмнението. А сега скелето, което винаги му беше опора, се бе срутило ненадейно и той търсеше опорни точки в развалините.
Ето я причината — той се съмняваше!
Когато се осъзна, пред него зейнаха бездни, а прозренията на мисълта стигнаха и до най-далечните ъгли на уж изградените у него убеждения.
Бяха ли десантите оправдани?
Бяха ли сторили добро на жителите?
Имаше ли смисъл задачата? Беше ли Свободният свят наистина свободен?
Бяха ли оправдани идеалите им?
И ако това не беше така — какво им оставаше?
Отново седяха в превозните средства, облечени в тежките си костюми, потяха се, клатушкаха се върху възглавниците от велогуми. Колоната пътуваше пред тях и развяваше след себе си прашно знаме. Радио-сигналите напяваха своята монотонна мелодия, приспивателна, но не успокояваща.
Изведнъж Павел извика:
— Стой!
Йозеф се поколеба, но Павел настоя:
— Погледнете какво е това там, оттатък!
— Не бива да изоставаме.
— Само за миг — искам да го видя.
Павел отвори вратата и се измъкна. Закрачи тежко по пясъка.
Бе нещо като черна пръчка, която стърчеше над трошляка. На горния й край нещо слабо примигваше.
— Включи гайгеровия брояч!
— Вече го направих!
Отначало Павел тръгна решително към мястото — равно възвишение, намиращо се на около тридесет метра, — после внезапно се разколеба и спря. Всички видяха: пръчката вече не беше там.
— Видяхте ли?
— Потъна в земята.
— Глупости! Стана прозрачна, а на края невидима.
— Като че ли беше тук. — Павел коленичи и разрови земята.
— Трябва да е останала някаква следа.
— Връщай се! Викат ни. Трябва да попълним колоната.
Междувременно двете последни коли, които образуваха ариергарда, бяха пристигнали и спрели. Отпред настоятелно ги приканваха да ги настигнат възможно най-бързо.
Павел се върна до колата и се качи омърлушен. Потеглиха. Йозеф се опита да навакса изгубеното и колата се друсаше тъй силно, че трябваше да се държат, ако не искаха да паднат. След двадесет минути се показа градът.
— Приближават до забранената зона. Остават им още десет метра до границата. Осем. Шест. Отговорността за последствията носят сами.
Пред тях имаше линия, която отдалече се виждаше по-добре, отколкото отблизо — бе почти заличена, едва загатната гънка на терена, твърде равномерна, за да е от естествен произход. Пространството зад нея изглеждаше по-различно, с променени цветови нюанси, с различна структура.
— Още четири метра. Още два. Прекрачват границата. Вече са в забранената зона…
— Затваряй си устата, Тибор! Запази шегите за себе си! Трябва да внимаваме за друго.
— Така ли? А за какво? Ако нещо те е осенило, хайде, казвай!
Градът беше още далеч, но вече изплуваше ясно в далечината. Това, което виждаха, не го беше виждал още никой — матово блещукащ свод, свободно провесени, необтегнати мрежи, сребърните решетки на някакви кули. И колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно можеха да различат, че небето над града не бе нормално прозрачно, че светлината се пречупваше и изкривяваше по странен начин. Създаваше се илюзия, че от гигантското архитектурно съоръжение излизаше синьочерен пламък.
— Загадъчно нещо.
— Но какво може да се разбере оттук?
— Тези мрежи може би са абсорбери за слънчева енергия.
— Сигурно тъмният пламък е причина спътниковите наблюдения да не дават достоверна картина. Той навярно действува като деформираща леща. Освен това не е спокоен — осцилира. Затова нашите опити доведоха до толкова лоши резултати.