— 10/4, не надхвърляйте границите на допустимото с вашите забележки, ако не можете да ги потиснете!
Почти всички войници се бяха събрали на края на насипа и гледаха надолу. Оръдията бяха обърнати с дулата към пистата. Автомобилите се бяха отдалечили от погледа, отново бе притихнало. Тъкмо когато смятаха, че шумотевицата е минала, нещо зави оглушително и цял рояк коли се изсипа по „шосето“. Явно беше, че можеха да сменят пътните платна, тъй като, както се виждаше, всички искаха да пътуват повече откъм вътрешната страна на завоите.
— Как мислите, наистина ли е толкова безобидно, колкото изглежда? — попита полковникът.
— Като че ли да! Но сигурен отговор няма.
— А може би е диверсия?
— Невероятно, но все пак възможно!
Няколко дежурни бяха напуснали постовете си и наблюдаваха спектакъла. Майорът им отбелязваше наказателни точки и ги пращаше по местата им. Връщаха се с неохота. Надбягването бе вълнуващо. Човек можеше да забрави тежкото си положение. Няколко коли изхвърчаха на завоите и се намериха на банкета. През шлемовите високоговорители се чу многогласен вик. Колкото и опасно да изглеждаше, нито една кола не се обърна, само се занасяха настрани и после отново се вливаха в пътя, за да продължат надбягването. Окуражаванията се засилиха, чуваха се забележки, подвиквания и подофицерите трябваше да се намесят енергично, да настояват за ред, но без желания ефект.
— Вижте! Полковникът! — Този път Йозеф бе включил вълните, на които можеха да разговарят необезпокоявани (мярка, която не бе привилегия, а трябваше да служи на по-нататъшните им задачи).
Полковникът бе вдигнал лицевия предпазител на шлема си, за да погледне през бинокъла.
— Щом той самият така открито пренебрегва предохранителните мерки, скоро няма да има възможност да ги прилага въобще.
Офицерът се обади отново:
— Мисля, че трябва да разгледаме всичко отблизо. Сигурно има възможност да пленим някой жител. Дан, Павел, Йозеф, елате! Другите остават тук.
Тръгнаха. Присъединиха се и другите десетима, които полковникът беше определил. Прекосяваха игрища, прехвърляха насипи, прегазваха площи, покрити с мек като прах пясък, който стигаше до коленете, и приближаваха до следващия завой.
— Ето ги отново черните пръчки! — извика Йозеф.
Имаше право. Точно на завоя се виждаха няколко от тях, скупчени на едно място. Едни стърчаха високо нагоре, други едва се подаваха от пясъка, имаше няколко и покрай самото шосе.
— Предавателно устройство — предположи Йозеф, — телевизия. Следят надбягването. Вероятно е голямо събитие.
— Такова рали без публика?
— И при нас намалява броят на посетителите — каза Дан. — Логична последица от добрите предавания. Никой вече не ходи на стадионите.
От общия канал се чуха викове:
— Зелената води!
— Кара щуро!
— Виолетовата ще я надмине! Да се обзаложим!
— Залагам на зелената.
— Червената ще бъде последна — каза полков никът, — остана далеч назад.
— Интересувате ли се от автомобилни състезания? — попита Соня.
— Не — отсече полковникът — Но последния ще го приберем, ще мине оттук. Скрийте се!
Той имаше право. Завоят не бе много далеч от финалната отсечка. Първите, които все още бяха в пакет и си разменяха водачеството непрекъснато, вече се задаваха.
Лежаха зад насипа, слушаха виенето на дивата гонка, засипваше ги дъжд от искри.
— Все пак ни видяха — отбеляза Дан и посочи черните пръчки.
— Не се безпокой — отвърна полковникът и даде указания на хората си. Когато и последните автомобили се приближиха, мъжете извадиха пистолетите си и покосиха загадъчните телевизионни камери. Отмина предпоследният, двама войници изскочиха на релсовата линия и поставиха върху средната шина чиниевидна мина. Когато последната кола стигна до мястото, се чу взрив и тя изхвръкна от завоя. Блъсна се в насипа, преобърна се няколко пъти и остана да лежи — беше без една гума, дясната страна бе разбита, предната част — хлътнала. Но въпреки всичко експлозия нямаше. Войниците затичаха нататък с пистолети в ръце, обградиха колата. Приближиха я бавно, двама излязоха напред и вдигнаха смачкания покрив. Нямаше нито шофьорско място, нито волан — вместо това се виждаше метален сандък, от който излизаше жица. Тя водеше към една антена, която сега, след случилото се, бе прегъната. Иначе колата беше празна.
В тези първи часове направи ли ви впечатление нещо във вътрешността на града — нещо необикновено, някакво въздействие върху хората или върху вас самия?
Нищо особено.
В какво настроение бяхте?
В добро.
Всички ли?