— Ние сме тренирани да се нагаждаме бързо към всяка ситуация. По-експедитивни сме от останалите. Ако това беше нормален град, за няколко часа трябваше да знаем как се управлява той, къде се намират ключовите места, как можем да привлечем населението на своя страна. Може би сега няма защо да предприемаме нищо, но проблеми за разрешаване има достатъчно.
— Само Соня няма какво да прави.
— Да си ходя ли?
— Не, Соня, ти си с нас!
Вечерта се върнаха в лагера. Не бяха видели нищо освен празни улици, стени без прозорци, ивица изкуствено небе. Групите бездействуваха, някои от хората се шляеха безцелно. Мнозина бяха отворили шлемовете си. Полковникът преодоля колебанията си и разреши официално предпазните костюми да се свалят. Анализаторите не бяха установили и следа от микроби и вече никой не вярваше в тайнствени вируси.
Когато в 21 часа дойде заповедта за нощна почивка, войниците не бяха уморени, тъй като бяха работили много малко, а и бяха раздразнени, защото и малкото, което им бе наредено, им се струваше елементарно.
Йозеф бе взел приемниците в палатката и прослушваше диапазона на някои вълнови честоти.
— Как ще продължим?
— Имаме нужда от пълна свобода на действие, иначе не можем да напреднем.
— Утре ще разгледаме къщите, дори полковникът да не е съгласен.
Ядоха, набелязаха си някои неща, изпробваха част от уредите. Вече нямаха какво да правят. Навън беше светло, денят нахлуваше през процепите на палатките и хвърляше безброй сенки.
— Нямаме ли нищо за затъмняване? От това проклето празнично осветление не може да се мигне.
Закрепиха сребристо фолио от опаковъчна хартия над отворите. Стана сумрачно, но вечерно настроение не се създаде. Легнаха отегчени по гумените дюшеци, придърпаха одеялата върху себе си.
— Пусни музика, Йозеф!
Тясното пространство се изпълни от разтеглени, ту усилващи се, ту затихващи звуци, постепенно реалността избледня и отстъпи място на приятна омая.
На фона на музиката отново прозвуча глас — този път женски — приглушен, мек, трепетен:
… това е часът на нежността,
часът на прастарите игри,
бъдете добри един към друг,
подарявайте си топлина,
оставете ръцете да галят,
потърсете устните си,
погалете влажните коси,
охладете горещата кожа,
вслушайте се в гласа на нощта,
обгърнете се в мантията на забравата,
сладостта е в тайнството,
търсете я, търсете я…
Дан превъртя копчето и погледна към Соня. Тя го гледаше с широко отворени очи. Той протегна ръка и тя тръгна към него. Устните му докоснаха челото й, очите й, страните, устата. Ръката му усети раменете й. Погали гладката й кожа. Беше тихо, чуваха се само сдържаните им въздишки, леката музика и гласът от високоговорителя. Дан още се колебаеше. За миг той като че ли видя всичко това отстрани — как принципите се разпадат, колебанията избледняват. Изведнъж му олекна странно. Светът притъмня, той не виждаше нищо, всичките му сетива се концентрираха в чувството. Обзе го странен смут и той се предаде. Соня го целуна, той й отвърна. Дълго стояха безмълвни и неподвижни. Някъде иззад завесата от сенки гласът ги убеждаваше, хипнотизираше ги.
На следващата сутрин, когато се събудиха, лежаха един до друг, но въпреки това се чувствуваха безкрайно отдалечени. Не осъзнаваха какво се бе случило, може би беше сън и може би всички са сънували един и същи сън.
Малко след това по радиото се обади полковникът — имало нещо интересно.
Изкачиха възвишението и стигнаха пътя, който ги беше довел дотук преди два дни. Спряха на рампата. Оттук можеха да видят гребена на платото и част от изкуствената стена. От взрива нямаше вече и помен. Стената беше равна, матовопрозрачна, както и преди, оттатък се простираше безкрайна равнина.
— Оградени сме.
— Откога? Постовете не са ли забелязали нищо?
— Не Трябва да е станало тази нощ. Вчера някои от нашите бяха тук. Уверяват ни, че отворът все още е съществувал.
— Какво ще правим сега?
— Не давайте гласност на случилото се, за да не се предизвика безпокойство. Нещата не са трагични. По всяко време можем да взривим отново. Ако трябва, ще вдигнем цялото небе във въздуха.
… Все още усещаше електродите върху гладко избръснатите си слепоочия, по китките следите от детектора, който контролираше пулса. Отначало беше доволен, след това раздразнен, на края обезпокоен… като че ли не ставаше въпрос за обикновено закъснение, за временно отлагане — сега вече беше сигурен, че го подозираха в нещо, че имаха някакви съмнения. Въпросите за настроението, дисциплината, общото поведение потвърждаваха това. Виновен ли търсеха? Или искаха да го накажат? Метеж ли подозираха? За инициатор ли го смятаха? Дали не трябваше най-сетне да признае нещо, за да свърши всичко? Но какво? Не премълчаваше нищо, не знаеше какво трябва да премълчи. В първите дни се беше опитал да запази личните си изживявания за себе си. Сега вече отдавна нямаше нищо лично. Забелязваха веднага, ако искаше да прикрие нещо, и лекарят на няколко пъти му поставя инжекция.