Картината изчезна, стана по-светло, без да мога да определя откъде идва светлината.
— Ти от чужденците ли си?
— Да.
— Имаш късмет. Интересувам се от история.
Той натисна едно копче и до мен изникна кушетка.
— Седни, ако искаш! Ще те хване мускулна треска. Една ободряваща баня?
— Не, благодаря!
— Трябват ми някои исторически данни. Битката при Ватерло говори ли ти нещо?
— Да.
Наполеон е имал 69 052 души армия, 272 оръдия; Блюхер — 74 860, но ми липсват данните за Уелингтън. 90 000 или 64 000? Оръдията също не зная. Наполеон е имал 272. А Уелингтън? Можеш ли да ми намериш тези данни?
— Мога да опитам.
— Трябвало е да отрежат пътя на Уелингтън и Блюхер. Оръдията да разположат по хълмовете. Тогава загубите щяха да бъдат по-малки. Аз изчислих. Наполеон би могъл да спечели битката при Ватерло. Как смяташ?
— Не съм сигурен.
— Не ми ли вярваш? Да се обзаложим!
— Не. Но имам няколко въпроса.
— После. Първо аз, после ти. В края на краищата ти влезе, без да питаш.
— Вратата не беше заключена.
— Но на кого ще му хрумне да влиза в чужди апартаменти, при това без асансьор или друго транспортно средство.
— Никога ли не слизате от ролковия стол?
— Първо питам аз. Колко души е имал Наполеон?
— Това не зная.
— Но сигурно е записано някъде. Не можеш ли да го поискаш?
— Бих го направил с удоволствие, но не става така бързо.
— Ще го направиш ли?
— Да, ако отговориш на въпросите ми!
— Сега?
— Да.
— Тогава по-бързо, моля те. Съвсем накратко!
— Колко жители има градът?
— Но това е глупаво. Провери сам!
— Къде?
— В централата, разбира се!
— Нямам комуникационно устройство.
— Във всеки свободен апартамент има такива, а свободни апартаменти има достатъчно.
— Къде са те?
— Откъде да зная, аз си имам моя.
— Не можеш ли да провериш?
— Сега не, нямам време.
— Тогава няма да ти осигуря данните.
— Е, добре.
Той натисна няколко копчета. На екрана се появи план, вероятно планът на града. Някои участъци светеха в червено.
— Доволен ли си?
— Какви са ориентирите?
— Вече ми омръзна. Връщам се.
Само едно посягане към командното табло и екраните изсветляха, гръм и трясък изпълни помещението, викове на френски, немски, английски, фламандски се чуваха отвсякъде. Хвърчаха искри, разнасяха се изпарения, миришеше на прах, на пот, на животни. Мяркаха се полицейски шапки, ездачи, вкопчени в разбеснели се коне, хора в пъстри облекла тичаха срещу пороя от нисколетящи снаряди, една дървена кола гореше. Саблени остриета, щикове, фонтани от кал. Часовникът заработи отново.
— Виждаш ли, продължава! Този път ще открия правилната стратегия. Трябва да нападнем отляво. Това е решението!
Той седеше като военачалник насред битката. С едно натискане на копчето се появи диаграмата. Пръстите пробягнаха по клавишите, няколко стрелки промениха посоката си. В едно ослепително бяло поле се появиха числа:
7624/+316/
/–28/
7624/+288/
— Нали казах — техните загуби са по-големи! Днес ще победя Блюхер. Хайде, върви, донеси ми данните по-бързо, хайде по-живо, по-живо!
Станах и излязох.
Бяха едри, рядко напускаха жилищата си, седяха пред екраните, бяха много вглъбени в игрите си, интересуваха се от всичко и от нищо, намираха съществуването си за нормално, не бяха глупави, имаха добри заложби, можеха да се въодушевяват истински, не пропускаха нищо, не забелязваха, че времето тече, избягваха всякакво напрежение, живееха хигиенично. Понякога бяха недоволни, не обичаха да ги смущават, не оползотворяваха възможностите си, рядко използваха случая, живееха свой живот, избягваха решенията; бяха обслужвани от роботи, облъчваха се с УВ лъчи, никога не изпитваха срам. Бяха егоисти, не виждаха извън своя хоризонт; не познаваха земеделие и животновъдство, страстно обичаха спорта, не се усъвършенствуваха, миеха ръцете си с дестилирана вода, нямаха бръчки, имаха добро храносмилане, усет за хубавото; бяха постигнали целта, живееха в илюзорен свят, възбуждаха чувствата си с електрически ток, бяха свикнали с малко сън, имаха доверие на машините, обичаха да слушат музика, мускулите им бяха залинели. Никога не бяха виждали дори и късче небе, бяха невинни, нямаха въображение, вървяха по утъпкани пътища, при това се чувствуваха чудесно и ако някой ги накараше да се замислят над положението си, да погледнат критично, да се отклонят от предначертания път, те не биха го разбрали, биха се шокирали и развеселили, не биха се развълнували повече, отколкото при някоя грешка в играта, биха се чувствували в правото си, убедени, че другояче не би могло и да бъде. Не бяха свикнали да задават въпроси за неща, които изглеждат естествени, и затова не виждаха нищо повече от онова, което беше очевидно, а понякога дори и него не виждаха, спестяваха си конфликтите и възприемаха живота такъв, какъвто беше.