Пак от двойнствена позиция — интелектуално помирен, но емоционално отрицаващ — Франке разисква и прословутата тема за киборга. Какво остава от човека, от предишната му самоличност, когато частите на неговото старо, изхабено тяло постепенно се заменят с изкуствени тъкани и апарати? Само сантименталност ли е привързаността към природната телесна обвивка? Не е ли страхът от киборгизацията страх, че в киборгизирания организъм ще обитава вече напълно ново същество? Модерният мит за киборгизирания човек писателят съчетава с друг, популярен в жанра мотив — за органичен мозък, включил се към захранващо с информация електронно устройство. Симбиозата „човек — машина“ не е само възможност за съхраняване на живота, отхвърляне на безнадеждността на смъртта и страха от нищото. Тя е преди всичко съществуване в нова форма и с нова, неограничена подвижност; тя е шанс за неутолимия интелектуален глад на човека, отваряне на съзнанието му към безкрайността, разширяване до космогонични размери на достъпните за разума му области.
Франке изпитва удоволствие да ни засипва със социологични и кибернетични сведения, понякога дори преиграва в манипулирането с актуалния технократски „жаргон“. Той кръстосва две противоположни стилови линии в романа. На първо място един „студен“ и някак изсушен, прекалено стегнат и елиптичен, все пак подходящ за функциите си „брутално“ научен стил. Срещу него, сякаш за баланс, „горещият“ стил на страници, носещи тока на повишено драматургично напрежение, кинематографично ярки, излъчващи атмосфера на тайна и обяснима тревога пред рисковете на неизвестността. Тези прескачания от една крайност в друга са в основата на сложна, но сръчна — мозаечна — композиционна постройка. Тя има и своя екзотика, и своя естетика. Нейното оправдание е в усилието за обединяване на две духовни области със съвършено различно съдържание — точните науки и развлекателната художественост. Франке би желал да събуди интерес и тук, и там. И това му се е удало, защото сам той като творец съчетава две наглед несъвместими увлечения — литературата и науката. Следвал е физика, химия, математика, психология и философия във Виенския университет. През 1950 г. защищава докторска дисертация в областта на теоретичната физика, дълго време се занимава с научноизследователска дейност в един от техническите университетски центрове във Виена, после пет години работи в голямо индустриално предприятие в Мюнхен, а от 1957 г. минава на свободна писателска практика, но без да прекъсва научните си занимания. Междувременно публикува множество трудове по спелеология и компютърна графика. Той е тип изследовател, който използува и оръжията на журнализма, затова успява да заинтересува една много по-широка аудитория. Ако пещернячеството си остава само едно, макар и най-оригиналното, сред многобройните му хобита, интересът към компютърната графика е нещо далеч по-сериозно — живецът на една пионерска амбиция за осмисляне на проблемите на естетиката от гледна точка на точните науки. Франке аранжира десетки изложби на компютърно изкуство, чете курс по кибернетична естетика в университета в Мюнхен и по история на научната фантастика в университета в Билефелд. Авторска репутация в научнофантастичните среди му създава сборникът с разкази „Зелената комета“ (1960). Появил се в тия среди доста след двамата дотогавашни фаворити — Р. Крафт и X. Доминик, — Франке изведнъж излиза много пред тях и скоро става любимец на привържениците на сериозната Science Fiction във ФРГ. Учен-физик и философ, спелеолог, кибернетик, журналист, книгоиздател — оказва се, че това са само маски, зад които е стоял и чакал реда си фантастът Херберт Франке. 57-годишният писател има зад гърба си вече три сборника с научнофантастични разкази, девет научнофантастични радиопиеси, една научнофантастични телевизионна серия и четиридесет и седем научнофантастични романа. „Мрежата от мисли“(1961), „Кафезът на орхидеи“ (1961), „Стоманената пустиня“ (1962), „Кулата от слонова кост“ (1966), „Ипсилон минус“ (1976) и „Школа за суперхора“(1980) — ето най-доброто от романовата му фантастика. Очертаният в нея тематичен кръг е твърде широк: бунт срещу унизителното манипулирано съществуване; странствуването на човека през рая или преизподнята на непонятни чужди светове; надмогване на земните екзистенциални стереотипи в търсене на излаз към нови брегове и нови възможности за тялото и мисълта… Без да отстъпва от законите на футурологичния научнофантастичен жанр, Франке успява да създаде произведения дълбоко актуални, макар актуалността да не е изведена на повърхността им. Целта му е чрез образа на утрешното да сподели възгледите си за настоящето, за пътищата на историята и за възможните опасни отклонения и завои по тях. Картината на бъдещето, изобразена в неговите творби, не би могла да зарадва много читателя, но онова, което отличава фантастичните повествования на Франке от написаното от повечето негови съвременници на Запад, е отсъствието на усещане за пълна безизходица и песимизъм. Героите му, подобно на Даниел от „Нулева зона“, изпитват инстинктивна неприязън към марионетъчното съществуване на „новото“ кибернетизирано човечество. У тях е оцеляла енергията на съпротивата, духът на един мъжествен стоицизъм. Бавно, но упорито в мисълта им си пробива път ФИЛОСОФИЯТА НА БУНТА.