На Даниел не му се искаше да се отклонява. Не беше и жаден, но пък искаше да узнае нещо повече за централата, а този човек изглеждаше достатъчно словоохотлив и можеше да му отговори на някои въпроси. Последва го колебливо. Прекрачиха вратата с надпис „D“, влязоха в едно дълго помещение, което обхващаше цяла редица шестоъгълни сектори — приличаше на магазин или библиотека. На стените — безкрайни шкафове с надписи, числа и букви; всеки от шкафовете имаше връзка с пневматично-транспортна система; големи тръби пресичаха помещението, тук-там — видеобокс.
Мъжът в черно говореше непрекъснато, без да казва нищо, което би било важно за Даниел, и не го оставяше да вземе думата. Подскачаше около него нетърпеливо, нервно, обясняваше, сочеше нещо, жестикулираше.
— Тук рядко идва някой. С какво сте се занимавали досега? Логик ли сте? Или математик? А може би биолог? Или пък генетик? Къде? В коя област?
Даниел отдавна съжаляваше, че бе тръгнал с него. Завиваха доста често, минаваха през зали за конференции, салони със сини екрани.
— Далече ли е? — попита той.
Не искаше да покаже на другия, че не е запомнил пътя. Нямаше защо да се срамува от това, но то не засягаше непознати.
— Чакайте тук! — спря го изведнъж мъжът.
Той влезе в нещо като клетка, натисна няколко копчета на едно табло, след което една врата се плъзна и преди да се затвори пак, непознатият посегна към чантата на Даниел и му я изтръгна от ръцете. Секунди по-късно Даниел стоеше пред празната клетка — мъжът бе изчезнал с един асансьор, притиснал тържествуващ чантата. Не че загубата на чантата имаше значение за него, не губеше нищо… какво толкова се взема за едно пътуване?… Но подобно преживяване е досадно, трови деня, прави човека недоверчив, притеснява го. Даниел реши да се регистрира незабавно. Той се обърна, потърси обратния път. Преди вратите бяха отворени или се отваряха автоматично пред тях, сега нито една врата не се отваряше и той бе готов да се закълне дори, че някои от отворените преди малко врати сега са затворени. Опита се да заобиколи през други помещения, но скоро трябваше да си признае, че се е заблудил. Колкото и неприятно да му беше, налагаше се да пита някого, но макар че преди малко бе подминал няколко души, сега не ере-щаше никого и имаше впечатлението, че се е объркал безнадеждно. Едва сега започна внимателно да следи обозначението на посоките, откри табелки и числови серии, вероятно координатите на помещенията. Първото число бе константно — 62, и той предположи, че става въпрос за условния номер на етажа… Другите две се меняха за всяка отделна стая, може би даваха информация за положението им във вертикален ред.
На края той отново стигна до една непрозрачна стена и когато се приближи до вратата, чу приглушено хлопане. Вратата се отвори и той влезе. Пред него се откри просторна зала с наредени в кръг съоръжения, някои покрити със завеси, изпод които се подаваха жици, кабели, маркучи… В центъра се намираше машината, която бе причина за странния шум — едно чудовище с множество стъклени съдове, в които се пенеха мътни течности, тръби, в които се въртяха перки, балони, които се издуваха и отново се свиваха.
Двама мъже наблюдаваха един екран, по който лъкатушеха зелени линии. И двамата бяха облечени в бяло, носеха каскети, яките им бяха закопчани догоре, бяха обути в тънки гумени ботуши. Единият — с гладко кръгло лице — се обърна към Даниел:
— Пак ли ще ни пречите? Така не може да се работи! Не смятам за уместно да идвате лично. Защо не използвате видеото?
— Остави го, Фенер! — каза другият, по-млад мъж, с червендалесто лице и малки, скрити зад месести бръчки, очи. — Нали знаеш! Принципът за свобода на движението. Елате, аз ще ви водя.
— Моля за извинение — каза Даниел. — Не исках да ви попреча, заблудих се, исках да ви попитам за пътя… Трябва да стигна до регистрацията.
Двамата се засмяха като по команда.
— Елате, няма нужда от това. — По-младият избута Даниел пред себе си към следващото съоръжение, нещо като аквариум, сложен на подиум. Той дръпна завесата настрани.
— Ето нашия опитен екземпляр — кръстоска от делфин и човек — отгледан е от изкуствена хибридна клетка. Не може да живее нито във вода, нито на въздух. С хриле е, но има човешки бели дробове, поема кислород чрез кръвта и, естествено, се храни. Храносмилателната му система не е безупречна, екскретите извеждаме чрез маркуч, ето там е дезинтеграторът. Зрението е наред, слухът — отличен, мозъкът — добре развит, въпреки това той е слабоумен. Не сме имали възможност да го обучаваме, но важното е, че поне реагира.