— Вашите марки и бонове все още не са взети. Мога ли да ви ги донеса?
— Моля!
Минута по-късно се разнесе звукът на един зумер и Даниел даде сигнал, че е свободно. Сега имаше възможност да види примата отблизо — изглеждаше добродушен, тъмните му човешки очи гледаха живо, лицето му бе обрасло с малки светли косъмчета. Когато подаде на Даниел марките и боновете, ръкавът над китката му се вдигна — откриха се тънки стави, които преминаваха в дълги тесни ръце, а не в обичайните маймунски лапи.
Даниел не знаеше как да се държи с него — дали да му предложи да седне. Би било твърде голямо престараване. Поколеба се дали самият той да седне и така двамата стояха няколко секунди безмълвни един срещу друг. Може ли да задава въпроси? Приматът започна сам да говори и на Даниел му се стори, че на лицето му се появи самодоволна усмивка, макар че трудно можеха да се разтълкуват чертите, които не бяха загубили нищо от своята пропорционалност. Въпреки това лицето изглеждаше чуждо. В гласа му не се усещаше нищо.
— Извинете, че дойдох, надявам се, че не ви преча. Но по-добре е марките да се предават лично.
— Нямаше ли по-подходящо време за това? — попита Даниел малко рязко и вече седна демонстративно.
— Старите ви марки не важат вече. Ние имаме по-различна система от тази, на която вие оттатък сте свикнали. Енграмата е по-съвършена. По-точно са отбелязвани отличителните ви белези. Ако издърпате този шибър, вашето местонахождение непрестанно се отчита и всички повиквания и съобщения се предават незабавно. Най-добре оставете го издърпан!
— И тогава всяко мое движение ще бъде наблюдавано — установи с неприятно чувство Даниел.
— В никакъв случай. Предоставяме ви възможността вие да решите това. Спазваме принципа за свобода на движението. Но е по-удобно. Сам ще се убедите. — Той се поклони, закачи марката на ревера на Даниел, взе старата и я прибра.
— Нямате нужда повече от нея.
Даниел усети възкиселата миризма на примата, повдигна му се, но не даде израз на погнусата си.
— Дайте ми я! Искам да я запазя! — протегна ръка той.
— Но тя не ви е нужна! — Той като че ли се позамисли, после му я подаде обратно. — Както желаете!
— Благодаря — каза Даниел, — можете да си вървите!
— Боновете! — напомни примитивът. — Ето тук!
— А кредитите ми? — Даниел извади няколко перфорирани карти от джоба си.
— Невалидни са — отвърна приматът с пренебрежение. — Хвърлете ги в шахтата! Тук ще получите всичко, каквото поискате. Не е нужно да плащате.
— А боновете?
— Те са за времето, което ви остава — каза приматът. — Желая ви приятен ден! — Той се поклони и напусна помещението.
Посещението му развали настроението на Даниел. Той се мъчеше да разбере защо. Може би причината беше в това, че Юлиус се различаваше не само външно от останалите си събратя — той беше интелигентен, изпитваше душевни вълнения, човек очевидно можеше да го обиди, а също и да го зарадва. Но как? И защо? Беше ли нужно да поддържа добрия тон при общуване с примат. Това бе друг въпрос, с който той не желаеше да се занимава.
Светещите цифри на хронометъра показваха 8 часа и 50 минути. Прииска му се да погледне навън. Съществуваше ли опасност да се заблуди? Този път бе внимателен. Излезе пред вратата на апартамента… намираше се на един от многото етажи, разположени спираловидно около огромна шестоъгълна шахта. По средата се виждаше безплътен светлинен стълб. Осветлението не хвърляше сенки.
Даниел се приближи до перилата. Ниско долу съзря вагонетка, плъзгаща се безшумно върху живачна възглавница по спиралата между етажите.
Внезапно се почувствува изтласкан назад, чу тъп звук и видя до себе си, на земята, човек — закръглен, с лиса глава, в жълто наметало. Човекът напразно се опитваше да се изправи… Даниел му помогна. Лицето му бе сбръчкано, бе със сиви лещи и розови челюсти.
— Простете, виновни са четковите обувки, придвижват невероятно бързо и когато човек загуби равновесие… Надявам се, че не съм ви изплашил! Как се чувствувате?
Гласът наведе Даниел на мисълта, че това е хермафродит. Вероятно бе излязъл безшумно от някой коридор, беше се подхлъзнал. Все пак Даниел не разбираше ситуацията напълно.
— Благодаря, добре. Но как сте вие? Боли ли ви?
— Не. Екипиран съм с балонна гума. — Той посочи издутото си наметало. — Нося тези обувки едва от вчера. Не съм свикнал още. Видях ви да стоите тук. Разбира се, тръгнах веднага. Името ми е Зола. Лекар съм. 28 146 91.
Даниел измърмори своето име.
— Зная — 37 170 155. Запомнихте ли си номера? Написан е върху марката ви. Затворена ли я носите? Не е за препоръчване. Елате!