Тук скърцането бе по-силно. Идваше от периферията на лабиринта от клони, от най-предната му част… Признаци за движение — една светеща точка изчезна в нищото, откъдето изплува друга. Даниел насочи погледа си към няколко покрити с мъх разклонения, по чиито краища блещукаха капчици… Едва сега забеляза, че клоните растяха, връхчетата се протягаха като пипалца, по тях трептяха капчици. Клонките растяха на видими тласъци — по няколко милиметра в секунда. Дебелите израстъци също се удължаваха, макар и по-бавно и незабележимо. Върху плоските им краища се забелязваше някакво матово отражение, може би оросяваща течност? Даниел се наведе, за да може да докосне странния „предмет“… Порой от скърцащи звуци. Усети лек електрически удар — дали през масата течеше ток?
Сега вече можеше да вижда по-добре, макар че светлината беше изключително слаба. Яркостта й се менеше. Квантови шумове? Наоколо се виждаше тъмната сянка на кабината. Тя висеше на две шини, не по-дебели от тези на разпънката. Под кабината шините най-неочаквано свършваха.
Даниел вече се чувствуваше по-сигурен, не се страхуваше, че ще се изгуби или че ще падне. Катереше се отстрани, внимаваше непрекъснато да има опора под краката си, приближаваше засенчената маса — източника на клонестите израстъци. Доколкото можеше да се разбере, тя изглеждаше компактна — не объркана плетеница, а масив, тук-таме прорязан, разкъсан, но затворен като система. Тук нямаше движение и шум, растежът бе завършен или бе спрял. Даниел отново рискува и сложи ръка отгоре — беше твърда материя. Не усети никакъв удар. Когато натисна, отначало по-леко, а после и по-здраво, не успя да отцепи дори и едно малко парченце. Бе твърдо като корунд.
Загуби доста време, за да установи обема на образуванието, докато на края разбра, че при дадените обстоятелства това бе невъзможно. Агрегатът беше огромен, излизаше от дълбините на помещението — това, което се виждаше тук, изглежда, бе само малка част от цялото, по-назад се образуваше нещо като облак, една безкрайна вселена.
Ловейки се за гредите, Даниел се заизкачва по решетката на залата с голи ръце и крака. Стигна кабината, взе обувките от процепа, обу ги бавно. Бе още под впечатлението на необяснимото, което го заобикаляше отвред. После натисна едно копче — наслуки, понеже светлината не стигаше, за да различи цифрите. Внимаваше само да не натисне отново знака i. Усети тласъка на тръгването, видя покрай себе си светеща пунктирана линия… Кабината спря… отново тласък, заля го светлина, болезнено ярка, принуди се да затвори очи. Когато след няколко напразни опита, успя да ги отвори отново, най-напред видя прелитащите светещи цифри — намираше се отново в обитаемата част. Щом кабината спря окончателно, не се заинтересува къде бе пристигнал, а слезе и тръгна към апартамента си.
Следващият ден. Вече нямаше нищо ново, което да събужда интереса му и да осмисля престоя му в централата — въпрос на рутина — включване, заповеди, баня, масажи, облъчване, закуска.
Имаше своето работно място.
От апартамента имаше достъп до работните помещения, до запаметяващите устройства, до програмите; всичко това съществуваше и във външния свят, но там никой не бе мислил, че може да си поръча и нещо друго освен игри, състезания, кримита, мистерии, мюзикли. Сега научи колко много неща могат да се извлекат от системата, как да бъде поставена в действие, как да се използува, как да си служи човек с нея. Обикновените искания и поръчки бяха достъпни за всички и по този начин можеха да се получат всякакви данни, демонстрации, учебни програми, както и програмата за обслужване на цялото устройство. Още първите две лекции разкриха маса възможности, провокираха го да подложи апаратурата на изпитание, да провери качествата й.
Даниел си пусна третата лекция, отдъхна за момент, а след това си пусна и четвъртата. Измори се и отиде да се реанимира. Поговори с Мод, отклони поканата й да спи с нея и прослуша петата лекция.
Малко по-късно, когато се канеше да потърси заведение за почивка, на пътя му се изпречи Лари, който му предложи да го заведе някъде.