Двамата се усмихнаха и отново посегнаха към чашите си. Бяха се разбрали мълчаливо да пият дотогава, докато съдържащата се в питието упойка ги доведе до сладостна немощ, докато настроението достигне връхната си точка и по-нататъшното опиянение само би им навредило.
— Не се ли допуска възможността системата да рухне вследствие на някаква катастрофа? Какво ще стане тогава с хората? Ще оживеят ли?
Може би щяха да преживеят по-елементарните смущения — те сами се отстраняват. Системата е хомеостатична. Но при един срив? Без снабдяване? В такъв случай бихме били загубени — съществуването на органични въглеродни вещества е свързано с хиляди предпоставки, нашата структура е лабилна. Но вие знаете, че се намираме в преходен стадий — полека-лека нашата сегашна остаряла форма на съществуване ще изчезне. Тя има значение дотолкова, доколкото улеснява началната фаза на еволюцията и прехода от прости към най-сложни обществени строеве. Това са проблемите, по които работим сега.
— Наистина ли имаме тук конкретна задача? Бенедикт смята, че се намираме в лудница.
Отново се усмихнаха и вдигнаха чашите. Беше чудесна игра да се повдигат въпроси, да се засяга някой пункт в кристално ясната схема на взаимозависимостите и при това със съзнанието, че никога няма да има мъчителна неизвестност, че трябва да се следва единствено превъзходно овладяната логика, да се прилага всеобхватното знание, за да се изведе решението.
— Известни Са ми съмненията на Бенедикт. Той още вярва в еднозначността на нашето съществуване, изисква абсолютни доказателства, затова изпада от едната крайност в другата. Разбира се, той не греши, но отсъжда едностранчиво. Сигурно всички ние сме не съвсем нормални, но всеки, който има намерение да прескочи и следващия етап на еволюцията, е не съвсем нормален. Засега все още нямаме набелязан път, ние сме тези, които ще го търсят. Не може да се каже кое отклонение ще бъде изходна база за по-висши етапи. Разбира се, това е сборище на чудовища, но пък точно тук се крие нашата мощ. Убеден съм — този е единственият признак, по който сме избрани.
— Откога сте тук? Наистина ли се занимавате с проблеми на по-нататъшното ни развитие? Бих искал и аз да съм достигнал това ниво.
Усмихнаха се отново, пиха. Мислите им заплуваха в лека мъгла. Асоциациите идваха все по-лесно, прозренията — по-бързо, ефектът бе просветляващ.
— Аз също бих искал това — каза Лари, — но нашата форма на съществуване все още не е достатъчно зряла. Индиректният метод, по който общуваме с логическата система, ни създава големи трудности.
— Интеграцията — ето разрешението!
— Да, ние трябва да се побратимим с машината, иначе не можем да напреднем. То е като да искаш да литнеш просто тъй, без крила да се вдигнеш във въздуха. Това е невъзможно без спомагателни средства, но днес ние имаме тези средства. Беше време, когато природата противостоеше на човека и той трябваше да се бори с нея. По-късно срещу човека застана човекът. Днес ние сме във взаимодействие с машината. Но това взаимодействие е загубило характера си на конфликт. То е взаимодействие на симбиозата.
Промените, които изненадаха Даниел в работния му кабинет — един натиснат бутон, една разместена цифра в броячния механизъм на спътниковия калкулатор, обърнатите облегалки на столовете, — бяха незначителни. Когато обаче постави ръка на седалката, тя беше още топла — може би преди секунди някой се бе подвизавал тук.
Даниел седна пред екрана и бързо провери един след друг околните коридори. Още при четвъртия опит забеляза някакво съмнително движение — мъж, обърнат с гръб към телекамерата, който бързаше да се отдалечи. Даниел владееше управлението толкова добре, че лесно съумя да пренасочи обектива и да разгледа мъжа ан-фас — сега съмнителният бързаше към него и той установи, че това е същият онзи тъмнокос непознат, който му беше отнел чантата. Продължи да го следи, което рано или късно щеше да му позволи да го идентифицира, но все пак не можеше да потисне желанието си да го види лично. Прецени посоката му на движение и затича след него. Беше му все едно какво ще си помислят околните и не обръщаше внимание на хората, които гледаха учудени след него. Напредна бързо — само след минута откри търсения. Но той също забеляза преследвача си и ускори темпото. Отначало изглеждаше, като че ли бърза към някоя от станциите на лифта, но очевидно се страхуваше, че няма да може да се скрие достатъчно бързо в някоя от кабините, свърна в един страничен коридор и ускори крачки.