Стигнал до следващия етаж, Дан първо си почина малко, преди отново да включи предавателя. Соня се обади веднага, гласът й звучеше по-силно — явно беше, че се приближават един до друг.
Помещението, в което се намираше Дан сега, бе силно повредено, покривът бе срутен, по земята лежаха развалини, едната страна бе запушена с отломки, другата изглеждаше незасегната, но нямаше врата, през която да излезе, за да потърси друга възможност да се изкачи.
Търсеше грижливо, но не намираше нищо. Имаше само една отворена врата, но пред нея зееше шахта, вероятно шахтата на някой асансьор. Дан щеше вече да се върне, когато забеляза светещата лампичка на таблото. Дали асансьорът все още работеше?
Натисна копчето.
Някъде отдолу нещо проскърца и изпращя. Две въжета се задвижиха — неочакваното се случи, асансьорът се движеше.
Шумът се приближаваше. Отдолу трополеше, пращеше, кънтеше, показа се някаква руина — покривът на кабината, засипан с отломки. Сандъкът спря с оглушително скрибуцане. Не будеше особено доверие, но на Дан не му оставаше нищо друго, освен да рискува. Той се хвана за носещото въже. Натисна стартовото копче за най-горния етаж и след една въздишка, която се чу ясно, асансьорът тръгна.
Кабината висеше косо, от време на време се опираше в стената, удряше се, отскачаше. Отгоре върху покрива й се сипеха отпадъци — сред тях имаше и по-големи парчета, които нарушаваха равновесието й и тя се олюляваше на носещите въжета.
Не можеше да се определи колко етажа бяха преминали… пътуването завърши с мощен тласък, който изхвърли Дан срещу стената. Някаква голяма тежест като че ли притискаше покрива и кабината започна да потъва сантиметър по сантиметър.
Пред Дан се появи матова светлина — тя идваше от няколко ксенонови тръби, оцелели върху една незасегната част от покрива. Иначе не можеше да се види много — помещението приличаше на случайно останала непреградена пещера всред планина от развалини. Тласъците, с които кабината потъваше надолу, сега следваха по-бързо. При изхода, който водеше към бездна, се изсипваха лавини развалини; облак прах изпълни кабината. Престоят ставаше все по-опасен. Следващият тласък бе толкова силен, че събори Дан на колене. Без да чака повече, той се хвана за арматурата, която бе заприличала на скеле.
Беше трудно да се задържи на тясната подпора. Дан клекна и се хвана с две ръце за един порутен зид. Кабината потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко и изчезна в шахтата. Той с удоволствие би се уверил, че вече е по-близо до техния предавател, но ръцете му бяха заети — не можеше да извади апарата от джоба си и да го включи на приемане. В момента по-важното бе да излезе от обсега на срутващите се лавини, които все още се търкаляха надолу. Балансирайки внимателно, леко подпрян на една висяща плоча от изкуствена материя, той се изви наляво и по този начин стигна до куп развалини, откъдето се надяваше да стъпи на твърда земя. Успя да се приближи на около два метра, беше точно над купчината и не му оставаше нищо друго, освен да скочи. Отпусна пръсти и се хвърли встрани, усети податлива маса, потъна до кръста, после започна да се пързаля надолу, един прът се опря в корема му, той се опита да го избегне… цял куп вехтории се изсипа върху него, разкъса бузата си о една раздрана телена мрежа, остана неподвижен. Беше затиснат, пое си въздух… устата му бе пълна с влакна, закашля се, опита се да ги изплюе, но се задави.
Когато поиска да се изправи, почувствува съпротивление. Единият му крак бе заклещен от някакъв твърд предмет. За щастие вехториите не тежаха, още не се бяха вкаменили и след като си почина малко, можа да ги отмести настрани и да освободи крака си. Изпълзя още малко надолу… тук почвата бе по-сигурна, почувствува мека настилка, а под нея твърд материал.
Недалеч от себе си чу трополене, движение — подемната кабина изведнъж се появи отново, мина несигурно нагоре… блъсна се в една напречно съборена греда… тя поддаде, единият й край се надигна, другият падна… облак прах, силен гръм и трясък, удар ниско долу. Когато прахът се уталожи, кабината вече я нямаше, въжето се люлееше свободно в шахтата.
Дан посегна към предавателя — непрекъснато беше внимавал да не го загуби. Натисна копчето за приемане…
„… Говори Соня. Ало, Дан, търсим те. Засечи нашия предавател и следвай посоката. Ало, Дан, тук Соня…“
Изключи отново. Приемането бе забележимо по-добро. Сигурно вече не беше далеч.
Отново се заизкачва нервно по плъзгащите се планини от останки — там горе видя тъмна ниша… може би спасителният изход. Стигна ивица твърда земя и стъпи върху нея, вече беше над лампите, тяхната светлина все още го осветяваше, но това не бе достатъчно, за да разбере кой от тъмните отвори между по-големите отломъци води към задънена улица и кой извежда на открито.