Но исках да ти разкажа подред…
Когато ти не се върна след 24 часа, решихме да те потърсим, както се бяхме уговорили. Установихме, че вратата може да се отваря. Апартаментът беше празен. Нямаше никаква следа от тебе, надявахме се, че си оставил някаква вест, но не открихме нищо. Можехме да опитаме да разрушим стената, но както знаеш, на всяко прилагане на сила се отвръща със зашеметяващи газове. Междувременно открихме откъде изтичаха те — от малки дюзи в стената. Не ни оставаше нищо друго, освен да изчакаме. Стояхме наблизо. От време на време те търсехме — напразно. Продължавахме с издирвания-та и си изяснихме поне някои неща за управлението и функционирането на системата. Грег успя да открие кода на едно запаметяващо звено, което съдържаше интересни технически детайли (прилагаме схемата). Къде се намира централното управление, не можахме да разберем.
Както знаеш, още преди твоето изчезване между екипажите имаше вълнение. Имахме връзка с главната квартира и узнахме, че случаите на отлъчване от групата стават все повече. Най-напред някои изчезваха по за няколко часа. Като се връщаха, разказваха за странни преживелици, тръгнаха слухове. Когато се въведоха ограниченията при разпределянето на запасите, напрежението порасна. Говореше се, че въпреки строгата забрана все повече хора изнасят хранителни продукти и напитки, а някои не се връщаха. Те оставаха в помещенията и не можеха да бъдат изкарани оттам против волята им. Полковникът назначаваше постове, които имаха заповед да стрелят по всеки, който напуска лагера. Този ден започна метежът…
От влизането в града бяха минали четиринадесет дни. Оттогава нямахме връзка с останалите десантни войски. Радиовръзката също беше прекъсната. Полковникът чакаше подкрепление, но напразно. Тъй като междувременно запасите привършваха застрашително, той реши да изпрати група за свръзка с основните сили. Хората се върнаха само след час — градът бе заобиколен с гама-лъчение, твърде интензивно за нашата защитна техника. Бяхме обградени. Никой не можеше да излезе извън града.
Когато новината стигна до екипажите, избухна бунт. Оттогава насам информацията ни е твърде оскъдна. Хората, които бяха прикрепени към нас, отдавна се разпиляха по всички посоки — останахме сами. Когато чухме изстрели, Павел и Йозеф се опитаха да разберат причините. Те се добраха до полковника — при него бяха останали малцина, само около тридесетина души. Той тъкмо насочваше гранатохвъргача към една сграда, завзета от метежниците. Призоваваше ги по мегафона да се върнат и когато никой не последва заповедта му, хвърли гранатите. Заплашваше, че ще разруши всяка сграда, в която смяташе, че има дезертьори, и като че ли беше готов да изпълни заканата си. Научихме това от Павел. Полковникът беше прикрепил Павел и Йозеф към бойните групи и им бе забранил да се отдалечават. Вечерта те се опитаха да си пробият път към нас. Павел успя, но Йозеф бе застрелян от караула. В главата. Умря веднага.
Още на следващия ден забелязахме, че в града нещо става. Най-напред установихме, че вече няма затворени помещения. Всички врати бяха отворени, всички помещения — празни. Релсовият път вече не работеше, а малко по-късно — бяхме свикнали да си носим ядене и пиене от сградите — прекъсна и автоматичното снабдяване, после угасна и осветлението. Разчитахме само на слънцето, което светеше матово през покрива от изкуствена материя. Отново имаше ден и нощ.
Същия ден започна разпадането на града, а едновременно с това и безжалостна борба за запасите. Ние имахме достатъчно, тъй като войниците от нашата съпровождаща група бяха изоставили всичко, сложихме го на сигурно място, скрихме голяма част в хранилища и сами опитахме да се скрием. Когато започна рушенето награда, трябваше да пренасяме запасите многократно — две от хранилищата бяха разрушени, в момента имаме още три.
При едно от тези пренасяния имаше нападение, при което Грег загуби живота си. Бяхме намерили едно помещение на първия етаж, което щеше да ни послужи за склад, и трябваше да го разчистим. Усетиха ни. Убиха Грег и взеха част от запасите ни. После изчакаха, докато се върнем, и започнаха да ни обстрелват. Завърза се кратко сражение, после те избягаха. Раниха Тибор в рамото — не е опасно, но не е добре, тъй като вече почти нямаме медикаменти и превързочен материал. Той лежи до мене на купа разкъсана пореста гума. Поздравява те.
Изстрелите вече оредяват — като че ли няма хора. Но въпреки това трябва да сме нащрек.
Сградите се рушат неудържимо — вече няма тераси, катерим се по развалини, газим в прах.
Тибор има нужда от грижи, има температура. Решихме да се оттеглим към периферията, може там да има лекарства.