— По-тихо! — помоли Йозеф.
— Чува ли се нещо в етера?
— Сума неща.
— Нека да чуем и ние.
Той дръпна тунера надясно и всички се заслушаха. Пращеше, виеше, бръмчеше.
— Премахнати ли са смущенията в нашите уреди?
— Да, това идва отвън.
Йозеф посочи напред. Все още не се виждаше нищо освен трошляк — пустиня, все една и съща, без места за спиране, изкуствено изравнена, безрадостна.
— И нищо друго? Морзови знаци? Говор? Мини на друга дължина на вълните?
— Това правя през цялото време. Нищо. Все тези шумове. Но това не е празно шумолене. Чуйте!
Чу се просвирване, високо, ниско, високо, ниско. Така беше през целия ден, ставаше все по-ясно.
Вечерта бе даден сигнал за спиране. Ровърът направи един кръг, претърси заградената повърхност. Никакво отклонение на индикатора.
— Свободно е!
Ешелонът потегли — петнадесет превозни средства: Десет коли с екипаж, пет транспортьора. Войниците слязоха — бяха тромави и непохватни в предпазните си костюми, но въпреки това палатките бяха опънати сравнително бързо и въздухопропусквателите монтирани.
Обля ги стерилизираща течност. Аерозолът затрептя във въздуха като мъгла, сякаш всеки миг щеше да завали. Автоматичният часовник премахна бариерата, те отметнаха платнището, влязоха вътре и хвърлиха броните си.
— Ох, че е хубаво!
— Сега по един студен душ!
— Имаме двадесет литра вода на ден, така че бъдете пестеливи!
— Тук никога ли не вали?
— Може би контролират времето.
Погледнаха през процепите на вълнообразната изкуствена материя, опасваща палатката на височината на погледа.
— Защо не се виждат?
— Не знаят ли, че идваме?
— Те никога не напускат своите градове.
— А автоматичната охрана?
— Не работи. Иначе не бихме проникнали толкова навътре.
— Може би са беззащитни и се страхуват?
— А може би не съществуват вече?
— Ами радиосигналите?
— Не напомняй на Йозеф за сигналите, че веднага ще седне пред своята кутия. По-добре да извади няколко консерви.
— И няколко бири!
Седяха заедно на два надуваеми дюшека и се чувствуваха добре. Бяха се научили да ядат тогава, когато програмата изискваше, и да спят, когато програмата показваше време за сън; обучаваха ги три години, не бяха винаги в този състав, но на края екипът се сформира като възможно най-стабилната комбинация. Бяха си симпатични един на друг, общуваха, без да си досаждат; знаеха точно, че Павел беше избран, защото излъчваше спокойствие и умееше да заглажда недоразуменията. Тибор притежаваше противоположни качества — бе импулсивен и често се вълнуваше от дреболии. Така никога не се стигаше до онова сковаващо вцепенение, при което всеки се затваря в себе си. Но никой не се съмняваше, че когато става въпрос за борба на живот и смърт, Тибор е един от най-издръжливите. А Соня? Вероятно бяха включили жена, за да има винаги напрежение, сдържано все пак, тъй като тъмнорусата Соня излъчваше студенина като лед.
Те си приличаха удивително, така както седяха, облечени в глиненокафявите си костюми от мека материя, която нито дращеше, нито се мачкаше. Изглеждаха като роднини, дори роднините рядко си приличат толкова, и бяха единни като членове на една секта.
Точно в 20 часа, както беше предвидено, по радиото дойде съобщение от главната квартира за положението. В него не се казваше нищо повече от това, че инциденти не е имало. След това дежурният офицер даде инструкции за раздаване на гориво и провизии за следващия ден. Въвеждаха се и дежурства.
След това в палатката на кратко посещение дойде командуващият отделението. В същност той им беше началник, но се държеше приятелски. Седна на гумения дюшек до Соня, при което всички се усмихнаха крадешком.
— Кафе или бира?
— Нямате ли минерална вода?
Имаше чин на капитан, но властта му беше далеч по-голяма. Беше публична тайна, че играе водеща роля в РО. Шегите му бяха недодялани, но той като че ли не забелязваше това и по този начин те не дразнеха. Опитите му да флиртува със Соня завършваха само с нейните спокойни отговори. Те отново отбелязаха със задоволство — никой не бе имал успех при нея — всеки беше опитал. Сега бяха доволни, че тя отблъскваше офицера — приемаха го като един вид вярност към тях.
— Вие имате извънредно поръчение — каза капитанът, — подготвяли сте се за него дълго и старателно. Трудността се състои в това, че никой не знае какво точно трябва да правите. Имаме твърде малко сведения за обитателите на тези градове. Това, което знаем, е отпреди столетия, него всички сте го учили — обществен строй, начин на общуване, етични норми, език… Страхувам се обаче, че тия неща са недостатъчни, само на тях не може да се разчита на успех. Вероятно всичко се е променило, отишло е напред — ние също не сме стояли на едно място. Но в каква посока е вървяло развитието? Дали техниката им е направила такъв голям скок? Как изглежда политическата им система днес? Как протича животът им? Върху какво работят? Какви цели имат? Та ние не знаем дори как изглеждат. Дали са се променили чрез мутации или са дегенерирали?