— Може би вече не съществуват?
— Но все пак има признаци… радиосигналите…
— А може би това са автомати, надживели създателите си?
— Никой не може да каже дали сигналите са от значение.
— След изолацията новини отвън не са идвали.
— Ние сами прекъснахме връзката.
— Да, защото осъзнахме, че най-голямата опасност за нашата система е в инфилтрацията на чуждото мисловно богатство.
— То не е непременно само лошо.
— Да, но то е ерозиращо за нашата система, която функционира по други принципи.
— Дали е било правилно или не онова, което е станало някога… сега сме вече в следващата фаза на историята.
— Защо точно сега?
Капитанът отмина този въпрос. Промени положението си върху надуваемия дюшек и се опита да седне по-удобно.
— Това, което ще ви кажа сега, е строго секретно. Отнася се до предисторията и в никакъв случай не бива да стигне до обществеността. Би могло да предизвика безпокойство. Поради тази причина ви го съобщавам едва сега.
Тибор се покашля, но не каза нищо.
— Опитите да се пробие блокадата започнаха много рано, в същност малко след изолацията. Разбира се, радиопредаванията бяха следени, но ние сме сигурни, че приетите сигнали нямаха семантична определеност. Анализът говореше по-скоро за насочващи сигнали, предназначени за контролни уреди, а ние знаем, че те бяха в действие. Правехме систематични проверки — най-напред с опитни животни, после с автомати: блокадата беше непробиваема. Независимо дали се намираха на земята, във въздуха или под земята, нашите обекти биват засичани и унищожавани. Не винаги по един и същи начин, но винаги ефикасно. Понякога това ставаше чрез дистанционно управляеми тела, понякога чрез енергийни полета, светлина, звук или електричество, а случваше се и да не можем да установим какво ги е унищожило.
— А директните нападения? Хващаха ли и бързите ракети?
— Това е следващата глава от нашия опит с тази страна. Ние, разбира се, се подготвяхме за евентуално нападение — превантивно, естествено. Докато най-неочаквано дойде предупреждение; и до днес остана неизяснено как са узнали за плановете ни.
— Може би по пътя на логиката?
— Ненадейно те направиха и демонстрация на силата си. Вие знаете, че Луната е забранена зона, но не знаете защо. Те я използуваха за мишена. Всяка година на обратната й страна избухва експлозия, невидима от Земята, но регистрирана от сеизмографите. Вероятно става въпрос за ядрено оръжие от неизвестен вид. Вече са изорали цял шестоъгълник върху лунната повърхност; никога не се знае къде ще бъде следващият удар, но той е винаги в определена точка.
— Ефектно сплашване!
— А сега?
— Бомбардирането престана.
— Кога?
— Преди пет години.
— Блъф?
— Защо?
— Какво се крие зад този ход?
— Може би системата им е отказала?
— А може би се чувствуват достатъчно силни, за да се откажат от подобен род заплахи.
— Жест на помирение?
Капитанът повдигна рамене, размърда се на мястото си, при което се приближи още повече до Соня.
— Възможно е. Те трябва да са забелязали, че нашето техническо ниво се приближава до тяхното — ние наваксваме, особено в най-важната област — кибернетиката. Преди двадесет години заменихме тежките сондиращи апарати с миниатюризирани автомати. Някои бяха не по-големи от зарче, други вкарвахме в животни, в птици или насекоми. Въпреки това те бяха залавяни, но все пак успяваха да навлязат поне мъничко във владенията им.
— А как е сега? Защитната им система действува ли още?
— Доколкото установихме, не. Вече пет години ние успяваме да стигаме с нашите машини до границите на градовете им. Сегашната ни заключителна акция е възможна именно поради това.
— Но никой не може да бъде сигурен…
— Никой, разбира се. Носим риск. Но неуспехът не ни интересува в момента. Залагаме на успеха! Утре ще стигнем пределите на града. Имаме заповед да навлезем. И тогава започва вашата задача. Ние ще ви охраняваме.