Конрад Фиалковски
Нулево решение
Трясъкът, тътнежът на разчупените спойки, скърцането на разкъсаната броня — всичко беше отминало. Тишина. Тази тишина, в която се вслушваше Еми, не беше обикновена лунна тишина. Виждаше лицето на Корот, изкривено в гримаса зад прозрачния шлем, лицето на Нор, сведено ниско над масата на фона на външния екран, в който ослепително белите скали хвърляха черни, лишени от подробности сенки. Знаеше, че те също чакат, вслушани в съскането, едва доловимото съскане на изтичащия навън въздух.
— Държи — каза най-после Корот — тази стара, прогнила лунна консервена кутия, все пак издържа.
— Газонепроницаемите прегради са се затворили автоматично след удара… — Нор се изправи и погледна екрана — все пак не удари управлението на базата.
— Как смяташ, болид ли беше?
— Все пак не беше като сблъскване със Земята…
— А дезинтегриращите устройства на базата, цялото осигуряване… Дезинтеграторите имат обсег стотици метра…
— Това беше болид, болид — повтори той още веднъж, — а не дребен метеор, който се изпарява в силовото поле на дезинтегратора.
— Интересно… защо нямаше алармен сигнал… — Корот стана и свали от главата си шлема.
„Това не е важно — помисли Еми — поне в този момент.“
— Нима това е важно? — запита тя. — По добре да проверим предавателя…
Сега вече Нор й обърна внимание:
— Погледни екрана, Еми. Виждаш ли там, зад камъка… това е главата на емитера. Но ако е било болид, би трябвало да го забележат спътниците за метеорна защита и да изчислят мястото на падане…
Вече знаеше, че няма да повикат централата и няма да чуят приглушения глас на дежурния автомат. Погледна Корот и разбра, че и той едва сега е забелязал разбитата глава.
— Добре, че поне бяхме тук — каза първа, преди Корот да успее да се обади. — И то защото трябваше да чуем предаването на централата. Централата много добре подбира времето за предаване — стараеше се да се усмихне, но те не забелязаха.
— И защо трябваше да удари базата! — Корот ходеше напред-назад между нишата, където висяха вакуумните скафандри, и стената с матово-блестящи екрани за телевизионна връзка с централата. — Виж, на Земята, на Земята щеше да изгори в атмосферата, на десетки километри над повърхността. — Той се спря и ги изгледа.
— Да, но вероятността да улучи базата… — Еми млъкна.
— Вероятността… — Корот се наведе над креслото й. — Не те ли вълнува сега нещо по-сериозно? Държиш се, сякаш си още в аудиторията на Академията за космонавтика на Земята. Тук е Луната… ясно ли ти е?
— Спокойно, Корот, знаем това. — Нор дори не се обърна и продължаваше да гледа скалите в екрана.
— Като слушам всичко това…
— Не се нервирай, Корот. В това състояние употребяваш повече кислород. — Тя го погледна така, че той се надигна и се отмести, а след това се вгледа в екрана. — Нор също гледа към скалите и също като мен се надява… но вероятността…
— Задушно е. — каза Корот.
— Концентрацията на въглероден двуокис се увеличава. Тук е индикаторът — Нор се наведе над уредите, — но регенераторите останаха оттатък.
— Всичко остана оттатък и аварийната радиостанция…
— Аварийната радиостанция е в автоматичния разпределител на базата. Той не е разрушен, щом включи газонепроницаемите прегради. Значи, е разрушен само проходът и външните съоръжения на базата… — Еми беше убедена, че точно така е станало.
— Точно в прохода ли трябваше да попадне…
— Може би предпочиташ да беше ударил бронята? — Нор започваше да се ядосва.
„Отдавна вече нямаше да ни има“ — помисли си Еми.
— Колко кислород имаме още? — запита тя, защото не искаше Корот да отговаря.
— Тук за някакви три часа и за още шест — в бутилките на скафандрите.
— Ще ни открият ли?
— Съмнявам се — Нор отговори след дълга пауза.
— Тогава да излезем навън. Няма какво да правим в тази камера. Тук са само входният шлюз и шкафовете със скафандри…
— Това, Корот, винаги ще успеем да направим.
„Нор е прав — помисли Еми — ще загубим въздуха, този въздух, който още дишаме.“
— Но навън можем да изстреляме ракети, да повикаме помощ с предавателите на нашите скафандри… — Корот говореше все по-високо.
— Тук сме на невидимата от Земята страна на Луната. Тук ракетни полети практически няма. — Нор подчертаваше с характерния за него начин завършека на изразите. — Така, че вероятността, някой да приеме нашите слаби сигнали от предавателите е нищожно малка.
— И ти започваш като Еми. Вероятност, та вероятност… Какво ме засяга вероятността! Като седим тука, само хабим кислорода!
— А пък светлинните сигнали — Нор не промени тона си, — светлинните сигнали ще бъдат просто незабележими. Тук е осветената страна на Луната.