Да се върнем сега в Кайро. Като се събудила на сутринта, дъщерята на везира Шамзадин се видяла сама в стаята и помислила, че Бадредин е излязъл за малко навън. В това време дошъл везирът. Той бил много огорчен от несправедливата постъпка на султана, който омъжил насила дъщеря му за гърбавия коняр. Везирът похлопал на вратата и извикал невестата. Щом чула гласа на баща си, дъщерята скочила, отворила вратата и се хвърлила да целува ръцете на стареца. Засмяното й лице сияело от щастие. Изумен от радостта на дъщеря си, която очаквал да види обляна в сълзи, везирът извикал:
— О, нещастнице, толкова ли си щастлива и доволна, че си се омъжила за гърбавия грозник?
А хубавицата отвърнала:
— Татко, престани да се шегуваш повече! Не стига, че вчера станах за смях на хората, но сега и ти продължаваш да ми напомняш за проклетия гърбушко. Аз съм омъжена не за него, а за един прекрасен момък!
— Какво приказваш? — рекъл бащата, — Твой мъж е гърбавият коняр, такава е волята на султана.
— Не,аз съм вече жена на един невиждан хубавец, който ще се върне ей сега в стаята. Аз зная, че ти и султанът сте ме омъжили само на шега за гърбавия коняр, за да се посмеят сватбарите.
— Ти си полудяла, дъще! — извикал разгневен везирът. — Къде е тоя млад човек, когото ти наричаш свой мъж?
И без да дочака отговор, везирът изскочил мигом навън и започнал да търси незнайния си зет. Той надникнал в банята и видял там свития от страх гърбушко.
— Какво е това ? — креснал сърдито старецът.
— Милост! — промълвил разтреперан конярят, който помислил, че е дошъл духът. — Кълна се, о, всемогъщи предводителю на духовете, че аз прекарах цялата нощ тук, както ми заповяда!
Изумен от думите на гърбавия, везирът казал:
— Аз не съм никакъв зъл дух, а бащата на невестата!
— Ако ти наистина си бащата на невестата, махай се веднага оттук! — рекъл конярят.
— Излез навън, безумецо, и ми разправи какво се е случило! — извикал везирът.
— Аз може да съм безумец, но няма да мръдна от това място до изгрев слънце, защото тъй ми е заповядал духът! Кажи ми само: скоро ли ще изгрее слънцето?
Везирът още повече се озадачил от тия думи и попитал:
— За какъв дух ми говориш?
И гърбавият коняр разказал как снощи влязъл в банята, как му се явил духът в различни образи и как му заповядал да не мърда оттук до изгрев слънце.
Тогава везирът хванал коняря за нозете и го измъкнал от банята, а конярят се развикал:
— Бъдете проклети и ти, и дъщеря ти, и всички ония, които ми причинихте толкова нещастия!
И ужасен от мисълта, че духът може да се яви отново, гърбавият коняр хукнал да бяга, вмъкнал се в палата при султана и му разправил какво премеждие го е сполетяло.
А везирът се върнал при дъщеря си и рекъл:
— Обясни ми, дъще, какво се е случило с теб, защото чувствувам, че разумът ми се помрачава!
И дъщеря му разправила историята с прекрасния момък и на края добавила:
— За да се убедиш, че ти говоря самата истина, ето, погледни на дивана: там са дрехите и чалмата на непознатия.
Везирът пристъпил до дивана, взел чалмата на Бадредин и като я разгледал от всички страни, извикал:
— Точно такива чалми носят везирите в Басра и Мосул! Старецът напипал зашитата хартия, разпрал гънките на чалмата и измъкнал писмената изповед на покойния си брат Нурадин, после бръкнал в джоба на дрехата и оттам извадил кесията с жълтиците. Като разтворил кесията, той намерил вътре следната записка: „Удостоверявам, че аз, търговецът Исхак от Басра, дадох доброволно тия хиляда жълтици на Бадредин, син на везира Нурадин, срещу стоката от първия негов кораб,който ще пристигне в Басра.“
Когато везирът Шамзадин прочел записката, из гърдите му се изтръгнал силен вик и той паднал безчувствен на земята. Но щом се съвзел, той разгънал хартията, намерена в чалмата, и узнал какво е казал брат му Нурадин преди смъртта си.
Просълзен и развълнуван, старецът се явил при[92] султана и му разказал всичко от край до край. И султанът останал поразен от неговия разказ и заповядал на придворните летописци да запишат тая необикновена история.
Дълго чакал старият везир завръщането на Бадредин и най-сетне, като му дотегнало да чака, взел хартия и перо и описал подробно цялата си покъщнина и точното разположение на всеки предмет в своя дом. После събрал чалмата, дрехата и кесията на Бадредин в един вързоп и ги скрил на сигурно място.
Като минали девет месеца, дъщерята на везира родила момче, което по хубост приличало на баща си и било кръстено с името Аджиб. Растял Аджиб в охолство и безгрижие и когато навършил седем години, дядо му, везирът Шамзадин, го изпратил в училището на един известен учител. Аджиб прекарал в това училище пет години и всеки ден се биел с другарите си, като им натяквал: „Никой от вас не може да се мери с мен! Аз съм син на египетския везир!“ Най-сетне учениците не се стърпели и се оплакали на учителя си от Аджиб. Учителят изслушал децата и им рекъл: „Утре през време на почивката ще намислите някаква игра и ще кажете пред Аджиб, че в тая игра ще участвуват само тия, които назоват не само своето име, но и имената на баща си и на майка си.“