И двамата отишли в града, минали край старата джамия на Омиадите и се озовали пред баничарницата тъкмо когато Бадредин приготвял своето прекрасно сладко от нарови зърна. Аджиб видял на челото му още незаздравялата рана от камъка, с който го ударил, и изпълнен с умиление, рекъл:
— Бъди благословен, добри човече! Познаваш ли старите си приятели, или вече си ги забравил?
Като зърнал момчето, Бадредин се зарадвал и отвърнал развълнувано:
— Моля, заповядайте! Направете ми честта да вкусите от моите сладкиши!
Но Аджиб казал:
— Ние няма да влезем, докато ти не ни обещаеш, че вече не ще вървиш след нас.
— Кълна се в аллаха, че повече няма да ви досаждам! — извикал Бадредин.
Тогава Аджиб и евнухът влезли в баничарницата и гостолюбивият стопанин им поднесъл не само сладко от нарови зърна, но и цяла кана шербет с гюлова вода и мускус.
Като се наяли и напили до насита, гостите благодарили на Бадредин и побързали да си отидат преди залез слънце.
Те се промъкнали тихо във везирския стан и Аджиб отишъл при баба си и й целунал ръка.
А баба му го попитала:
— Къде ходи, мило дете?
— Бях на пазара в Дамаск — отвърнал Аджиб.
— Тогава ти сигурно си много огладнял — рекла бабата и донесла едно порцеланово блюдо с нарови зърна, бадеми и захар. — Хапни си и ти — поканила тя евнуха Саид.
Но Аджиб и Саид били толкова заситени от гощавката на баничаря, че не могли да вземат нито хапка.
— Не ми е вкусно — намръщил се внукът, като опитал сладкиша, и отместил блюдото настрана.
— Не ти е вкусно ли? — разсърдила се бабата. — Мигар ти не знаеш, че никой на света не умее да прави[98] по-хубави сладкиши от мене и от твоя баща Бадредин, когото аз научих още като малко дете на това изкуство?
— Не, бабо, на тоя сладкиш липсва нещо — рекъл Аджиб и признал на баба си, че като ходил из пазара, случайно се запознал с един баничар, който го нагостил със също такова сладко, само че много по-вкусно.
Бабата изгледала гневно евнуха и извикала:
— Как си посмял да водиш това дете при разни сладкари и баничари?
— Не съм го водил — отвърнал уплашено Саид. — Ние само минахме покрай баничарницата.
Но Аджиб упорствувал:
— Не, ние бяхме при баничаря и ядохме много по-хубаво сладко от твоето!
Тогава бабата обсипала с проклятия нещастния евнух и отишла при везира, комуто разказала всичко.
— Вярно ли е, че сте ходили с Аджиб при някакъв баничар? — попитал везирът, когато Саид се явил.
— Не сме ходили — промълвил разтреперан евнухът.
— Вярно е, вярно е! — злорадствувал Аджиб. — Ах, какво сладко ядохме там! Ах, какъв шербет пихме там!
Разярил се везирът и заповядал на своите роби да ударят сто тояги на лъжеца. Като разбрал какво го чака, евнухът се хвърлил в нозете на господаря си и му признал, че наистина ходили с Аджиб при баничаря, който ги черпил сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода.
— Ама такова сладко и такъв шербет, каквито никой никога не е ял и пил! — облизвал се евнухът.
Възмутена от дън душа, бабата извикала:
— Ти си лъжец! Върви веднага при твоя баничар и ни донеси да видим какво сте яли и пили! — И тя му дала една жълтица.
Саид отишъл при баничаря и му поискал за една жълтица сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода, като го помолил да ги приготви с повече захар и подправки.
— Бъди спокоен — рекъл баничарят и след малко донесъл едно блюдо със сладко и една стомна с шербет.
Когато евнухът се завърнал и бабата опитала сладкиша, силен вик се изтръгнал из гърдите й и тя паднала в несвяст.
Смутен и изплашен, везирът грабнал донесената от[99] Саид стомна и започнал да облива бабата с шербет. Скоро старата жена дошла на себе си и извикала:
— Кълна се в аллаха, че тоя сладкиш е приготвен от моя син Бадредин!
Но везирът искал да провери дали баничарят е наистина загубеният син на покойния му брат и затова изпратил неколцина роби да доведат Бадредин с вързани ръце, без да му причиняват болка.
И робите довели Бадредин в шатрата на везира.
— О, господарю, какво зло съм сторил, та искаш да ме погубиш? — проплакал баничарят.
— Ти не умееш да правиш сладкиши и затова ще бъдеш прикован на позорния стълб! — рекъл строго везирът. — Кой те е учил на сладкарския занаят?
— Моята майка, която беше прочут майстор на сладко от нарови зърна.
— Ще видим кой си ти и коя е била майка ти! — заканил се везирът и дал знак с ръка да изведат Бадредин от шатрата.
Настъпила нощта и везирът Шамзадин заповядал да затворят баничаря в един голям сандък. Когато Бадредин се унесъл в дълбок сън, везирският керван напуснал Дамаск. Дълго пътувал той и най-сетне пристигнал в Кайро.