— Как си, старче? — попита чичо Хенри докато присядаше на земята — кога се върна — продължи човекът, намествайки се удобно до голям корен, оголен от времето и дебел колкото младо дърво — еееех, старо, стабилен приятел си ти, все ме е страх някой ден, че няма да си се върнал.
Чичо Хенри потупа грапавата кора на могъщия бор и топло го погали.
Всеки ден идваше тук и водеше дълги разговори с вековното дърво. За него борът беше живо същество, негов доверен и верен приятел. Старецът вярваше /според него знаеше със сигурност/, че борът нощем отива някъде и на сутринта се завръща, затова често си говореха за там, както и за други неща, които чичо Хенри предполагаше, че борът беше видял или направил. Преди години си беше мислил да се събуди някоя вечер и да го последва. Дори се бе приготвил веднъж. После размисли и реши, че ще е подло и приятелят му ще се разсърди. Стигаше му, че го изслушва и му помага. Чичо Хенри вярваше в това и нищо не можеше да го убеди в противното. Когато имаше някаква болка — споделяше я и ако не знаеше как да постъпи — питаше бора. Отговор веднага не получаваше, но не след дълго той сам се появяваше в мислите му, за което Чичо Хенри беше благодарен на своя приятел, вярваше му безрезервно и никога не сбърка.
За приятеля си пред хората старецът никога не бе говорил. Нямаше и намерение да го прави. Това си беше неговата тайна — неговия свещен оазис, далече от всичко и всички. Така ден след ден тяхната дружба крепнеше и пускаше дълбоки корени в душата на стария човек.
— Мълчиш, а? Знам те аз… голям хитрец си ти, чакаш да си разкрия картите и тогава ще отсъдиш мъдро — засмя се ситно — хайде, добре, днес аз ще съм първи, но утре… няма милост — ще разказваш, та пушек ще се вдигне!
— Някакво предчувствие, братко, а то нивга не ме лъже, ми казва тия дни, че хабер от Чарли ще имам. Сигурно се е сетило моето момче за вехтия Хенри, тук в пущинака, хе-хе-хе-хи, мълчииш, а? Е-е, не казваш нищо, нека, нека, ще видиш като се случи, тогава ти ще черпиш по едно. — Старецът отдавна не пиеше нищо освен изворна вода, но един от любимите му изрази беше „ще черпиш по едно“ и огромно доволство го спохождаше винаги, когато му се отдадеше случай да го използва. Поседя мълчаливо за кратко и продължи — Хубаво временце днеска, топличко, оная фурия — зимата — още е далеч — още малко и после като ни подхване, душицата ще ни изкара от студ, ама на теб какво ти е, кожуха си ти е все така здрав и зиме и лете, хе-хе-хи — захихика дядото, потупа кората на огромното дърво и подръпна мустака си.
Сякаш в отзвук на одевешните му думи гората се изпълни с далечно пърпорене. От време на време сякаш ставаше различно, по-басово и на пресекулки, но в момента, в който чичо Хенри го чу, беше отчетливо. Позна го и грейна.
— Казах ли ти, казах ли ти аз, старий дяволе, ето го пощальончето, пърпори с моторетката насам, хабер от Чарли ми носи, хи-хи-хи — старецът се запъти към барачката, като подтичваше.
Младо момче на не повече от двадесет и две — двадесет и три години, паркира малкия мотоциклет и докато вадеше от чантата си пощенски плик, поздрави:
— Добра среща, чичо Хенри! — Хората, говорещи с него, несъзнателно използваха неговия поостарял начин на изразяване. — Хабер ти нося, от внучето.
— Знам, знам си аз, чаках те, жив да си и здрав, такива вести да носиш! — старият човек кимна и пое писмото внимателно, сякаш да не го счупи.
Младежът усмихнато наблюдаваше стария. Чувстваше се някак специален, че общува с Чичо Хенри и щастлив в същото време, че чудатия горски жител го благославяше с дълбокия си, мек си глас. Сякаш старият вълшебник пръскаше шепа добро върху му.
— Хайде, чичо Хенри, довиждане и пак ще се видим, кога да мина за отговора? — специална услуга, която самият пощальон осигуряваше, без да има такова задължение.
— Не се притеснявай, моето момче, благодаря ти, но ако ще отговарям, аз ще дойда до вас, хем ще ви видя, хем ще разходя старите кости, сполай ти, жив да си! — махна и с весел поглед изпрати пощальона.
Момчето запърполи с машинката си и помаха пътьом, докато чичо Хенри вече бързаше към своя приятел, горящ от нетърпение да прочете писмото. Далечното басово боботене, продължи насищайки въздуха и след като моторчето заглъхна, но старецът не му обърна внимание, погълнат от получаването на скъпата вест.
— Ха, сега виж какво, ми пише моето момче, ти само дето не вярваше одеве. — Старецът пъргаво приседна в уютната прегръдка на дървото. Чарли беше любимият му внук, чийто любим дядо беше и той и вестите от него бяха цяло събитие в живота на стария лесничей.