— Слушай! — тържествено каза Хенри, като погледна строго — „Здравей, дядо!“ — хм, приветливо е момчето, виждаш ли — „Не съм ти писал отдавна, за което надявам се не ми се сърдиш“ — не си писал, ами! Не, не, че му се сърдя — погледна бора и додаде — добре, спирам, хайде, само ще чета — „А в противен случай се надявам, че няма да е за дълго, защото смятам да намина. Ще постоя няколко дена — да те видя и да си почина, че напоследък се чувствам доста изтощен. Тук нашите са добре, сестра ми също, но трудно ще намерят време да прескочат, нали знаеш, забързан живот… Ако не бях още студент, сигурно щяхме да се виждаме на 105 години веднъж.“ — хе-хе виж го ти моето момче — сръга бора с лакът, — зевзек като дядо си. — Огромното дърво сякаш забуча в отговор. — Добре, де, не се сърди, продължавам. — „И така, ако няма да ти преча, не ми отговаряй, ами се готви за събиране на дръвца, зимата иде! На онази пантера Робърт прати много поздрави, а на нашия приятел — специални! Хайде, до скоро виждане, пристигам в петък, на 14-ти. Чао!“
— Ха! — възкликна чичо Хенри едва свършил. — Помислих, че е забравил да пише кога пристига — петък, петък, 14-ти, кога се пада това… я да видим… — погледна косо и запресмята, като присвиваше око — след три дни, видя ли и теб поздравява, специално — върна се към писмото дядото.
Всъщност само на внук си бе споделил за дървото, но понеже бяха толкова близки, не отчиташе дори, че някой друг знае тайната му. При всички случаи, дори да бе отбелязал, че е забравил този факт, чичо Хенри го подмина с достойнство. Колко по-важни работи от това имаше — Чарли пристигаше скоро! Старецът просия.
Излезе вятър, пожълтяващите тревички полегнаха, гората зашумя, а огромният бор на Чичо Хенри сякаш запя. Приседнал в него старият човек препрочиташе скъпото му писъмце и кимаше доволно, а на най-важните според него места утвърдително. Прочете го трети път, да не би да бе пропуснал нещо — такъв си беше Чичо Хенри. Без да усети, довърши последните думи от писмото с шепот, вдигна глава и се загледа в отсрещния пейзаж, но без да го вижда. Бе далеч, далеч, там, където само той можеше да стигне в мечтите си. За разлика от повечето си връстници, той все още мечтаеше. Мечтите, му не бяха конкретни, а мечти за мечти, които държаха душата му млада и силна. Несъзнателно Чичо Хенри прегъна внимателно листчето на четири, също толкова внимателно го сложи във вътрешния джоб. До сърцето си. С блажена усмивка се отпусна назад и не след дълго се унесе. Борът сякаш го загърна и на човек дори можеше да му се стори, че кротко го полюшва.
2.
— Какъв е тоя дрисльо, дето са ни пратили? — попита едър мъж, облечен в мръсна ватенка и с грубо изражение на лицето.
— Ха, аз пък откъде да знам — някое учено дете, вероятно.
— Все една и съща песен — докарат ги отнякъде, дадат им власт и те почват да вадят голямото самочувствие.
— А, бе, така е, ама — няма начин, пращат ги — ще ги търпим.
— Хм, ще търпим, ние, а, бе, аз много добре им знам цаката, ама…
Двамата говорещи гледаха недалеч от себе си, където млад мъж преглеждаше някакви листове и обясняваше нещо на нисък трътлест човек с вълнена риза на големи червено-бели квадрати, като от време на време ръкомахаше.
— Гледай го, гледай го, същински Наполеон преди битка, ти говорил ли си с него до сега? — продължи неприветливо — Джеймс — първият от работниците, гледайки с присвити очи сред кълбата цигарен дим, среден на ръст, набит, червендалест, с неприлично изражение на лицето, когото колегите му наричаха Джими.
— Веднъж, още в града, докато обясняваше указанията си за „стратегията на сечта“. — Последните думи бяха изпълнени с неприкрит сарказъм — и аз не ги обичам тия предвзети работи, но шефче е, трябва да го приемем. Искаш ли? — попита Колин — така се казваше другият работник, като едновременно с това подаде на колегата си шишенце.
Джеймс го пое, отпи жадно и изпсува, след което двамата продължиха да наблюдават „шефчето“ си с неодобрение. Те бяха част от малка група дървосекачи, четирима — петима човека, която беше получила за задача изсичането на неголям периметър гора. Проблемът им не беше в това, обаче — с тази работа се занимаваха от години. Притесняваше ги, не, обиждаше ги факта, че на мястото на стария им отговорник бяха назначили скоро завършил учението си специалист. Какво ли разбираше той — вчерашният пикльо, според компетентното им мнение — в сравнение с тях, хората, които знаеха А — то и В — то на горите. Този начин на мислене беше типичен, нещо нормално, но на инженер Уилкинсън нямаше да му бъде лесно да се пребори с него, още повече, че му предстоеше и да поживее с тези благи хорица известно време, докато изпълнеха задачата си.