Хансен удряше безмълвен, дори безпристрастен, докато Джеймс риташе с настървение и злоба. Алкохолът струеше по вените му. Лицето му, наполовина в кръв, беше разкривено в гримаса, която много приличаше на усмивка. Лявата му буза бе разкъсана и краищата на устата му висяха като подскачащо желе навътре в устната му кухина, което натрапчиво засилваше впечатлението за сатанинска усмивка.
Уилкинсън беше притихнал, но Хансен не спираше — бавно и методично. Джеймс обаче бе достигнал върха на опиянението си и пасивната жертва го вбеси още повече.
Огледа се.
Колин, сякаш една мисъл с него, му подаде резачка. Джеймс я пое. Сега вече се усмихна. Изрита Уилкинсън за последен път и се втурна навън. Колин го последва.
Очите му настървено затърсиха стареца из поляната. Шум на счупени стъкла и дърво възвести полета на Уилкинсън през прозореца. Джеймс не отмести поглед встрани.
Хансен, явно загубил интерес към жертвата си, се промъкваше през отломките и гъстия /вече/ дим натам, откъдето чуваше хленча на Ейбрахам. Скандинавецът се наведе, за да може да го види през мъглата на задушливия дим. Лицето на топчестия секач, наполовина обезобразено, като че още гореше без пламък, но не натам гледаше Хансен. Със зловещ звук огънят напредваше по стените и тавана и тук именно беше по голямата опасност, той го знаеше. Ейбрахам забеляза колегата си и замлъкна с надежда. Хансен го прескочи и замахна с дюшека на леглото /което преди беше/ зад печката, стараейки се да загаси пълзящия огън. При удара по стената вдиша огромно количество дим и се преви в кашлица. Ейбрахам запищя отново.
Отвън Джеймс и Колин „душеха“ из поляната като хищници дебнещи жертва. Колин нададе слаб вик и посочи встрани от бараката на Чичо Хенри. Там старецът, несъзнателно уловил се за върха на подрастваща елхичка, търсещ в нея опора, се олюляваше подобно на безпаметно пиян човек, сякаш за него времето и пространството бяха свършили, не съществуваха.
Джеймс реагира на повика на приятеля си и се извърна рязко. Пътьом обаче погледът му срещна огромния бор на Чичо Хенри. Усмивката му вече бе сатанинска. Той се затича към величественото дърво, като запали резачката, извил цялото си тяло, готов за удар. От гърлото му се изтръгна нечленоразделен вой, който човек трудно би могъл да определи дали е смях или крясък.
Уилкинсън още се търкаляше из поляната от силата, с която Хансен го бе изхвърлил навън от бараката. Блъсна се в тичащия след Джеймс Колин и това изненадващо му помогна да се изправи с почти балетен пирует. Погледът му трескаво фиксира секачите, отскочи към дима и огъня откъм барачката. Ирисите му диво се свиха в искра, лишена от съзнание и той побягна главоломно през мастиленочерната гора. Падаше, ставаше трескаво и продължаваше да тича. Клони и дървета го удряха безмилостно, но той не усещаше нищо, обсебен от първичната страст на самосъхранението.
13.
В разрез с всякакъв разум Джеймс вряза гъргорещата резачка в снагата на стария бор с такова движение, сякаш заби топор. Резачката зави нездраво. Гората проплака. Джеймс изтегли леко машината повече с механизма на опита си, отколкото съзнателно. Тя затрака в ритъм. В симфония от гняв, болка и страх страшно бучене обгърна мъчителния стон, изтръгнал се от гората. Кафяви пръски от кората на великана, сякаш цвърчаха във въздуха около Джеймс и стоящия наблизо в готовност Колин. Тътенът на горските чеда се засили. Тънки дръвчета шибаха земята и околните храсти, като че ли в безуспешни опити да се откъснат, да побягнат или да се притекат на помощ на своя старейшина. Адската машина дълбаеше все по-навътре в тялото на могъщото дърво. Секачът с умение сменяше ритъма на хода й. Гласът й го следваше. Мокри частици дървесина, натежала от смола, летяха наоколо в танц, сякаш полудели. Големи дървета надлъж и на шир мятаха короните си, сякаш бяха в окото на торнадо. Очите на Джеймс се въртяха, разширени до неузнаваемост, сякаш не човек, а зъл демон вършеше пъкленото си дело. На не повече от метър отзад Колин го насърчаваше със светещ от наслада поглед.
Вибриращ звук изпълни пространството около бора. Повтори се отново. Могъщото дърво извиси дълбокия си глас над всичко и всички. Той не стенеше. Той не плачеше. Пазителят на гората не можеше да плаче!