Такава е приказката, с която заспивах, но и, в която дядо вярваше — сигурен съм. Така или иначе тук усетих нещо, някаква друга енергия.
Допустимо е също всичко това да са само измислици на старика разказващ легенди на внучето си. Може! Може и дърветата да са си просто дървета — големи, малки, величествени и не толкова — просто растения даващи ни живителния кислород… кой знае… така са ни учили и ще ни учат — нас хората…
Работата е там, че се докоснах до особено въздействие и то заживя в мен. Не знам — това ли е истината, но каквато и да е тя, независимо дали е тази, друга, трета, четвърта — едно е сигурно — в плен сме на печалният резултат от това, че Майката-Природа, Създателя, вълшебните творци или който и да е друг, е оставил човека сам на себе си, поверил му е цялата тази красота и съвършенство. Полъхът на вечността, и свежестта на новия живот — там, горе, само засилиха това убеждение в мен, защото помня разрухата и нейната мощ и се страхувам, страхувам се за нас самите — хората.
Тук разбрах, по-точно осъзнах, че този товар не е по силите ни. Поне за сега.
Все по-сигурно и отчетливо, струва ми се, виждам края на този път, след който не започва друг… поне за нас — хората. (И преди съм си мислел за това, но сякаш дойде момента да го осъзная.) В контраста между болката на миналото и струящата красота на настоящето тук, като прашен бръшлян по стара къща се прокрадва горчивото предусещане за този НЕхепиенд, който би отбелязал края на марша на човека към забравата, към самоунищожението, вървян от него век след век, ера след ера…
Всъщност, като се замисля, има и още едно сигурно нещо — все по-малко стават възможностите, които ни се предоставят, за да избегнем този НЕхепиенд, възможностите да прекратим тази самоубийствена нелепост — да сечем клона, на който сме седнали. (Не знам как ще ви прозвучи, но според мен е точно.) Това не е толкова важно, всъщност май въобще няма значение…
По-важното е, не, че тези възможности, шансове, ако щете, са все по-малко, а че въобще ги има. За да има смисъл от тях обаче, ми се струва, че трябва всеки да е готов да намери сили да извърви своя път до възможността, шанса да направи своето НЕЩО, за спасението си, спасението ни и след това да е готов да извърви още по-трудния път — наистина да го направи!
Поне за мен истината е някъде там.
Дали вярвам?
Дали мога?
Ще видим!
Не знам дали да продължа и се питам отново, защо въобще ви пиша всичко това, след като смятам, че този избор, този път е строго индивидуален и отговорността пред него е много интимна за всеки човек, но мисля, че се опитвам да ви съобщя, да ви мотивирам решението, което взех, затова ще довърша.
Дойдох тук, докоснах се до нещо непознато, нещо съдбовно притеглящо ме и мисля, че истината узрява в мен. Нещо тук ме накара да смятам, че и да направим нужното, за да си помогнем и да не го направим — това, което предстои е един друг свят, ще бъде един друг свят и цялата жизнена красота на природата, частица от която губим всеки миг, ще стане минало. Става минало! А, разказвали са ми и знам сам, че миналото е невъзвратимо, болезнено невъзвратимо!
Една стара, мъдра жена някога ми каза, че има миг в живота, от който зависи нашето бъдеще, от който зависи дали ще има такова и че човек трябва много да внимава той да не прелети край него безименен. Усещам, че моят миг е в полет, чувствам го да наближава…
Независимо какво ми предстои, с какво ще се справя или няма да се справя и до къде в края на краищата ще ме доведе моят път, нашият път, дали ще дам своето за спасението ни или ще се превърна в единица на всеобщата разруха — нищо, абсолютно нищо не ми пречи тайничко да се надявам и вярвам, че светът, в който хората са хора, природата е жива, има добро — «онзи» свят — истинският — не е изчезнал безследно, че живее още — някъде… там… някъде…
Така, че…
Аз оставам тук!
Всъщност… тръгвам натам!“