Щеше да пътува с влак. За да стигне до там, където живееше дядо му със самолет, връзките и прекачванията бяха много, а и освен това не се спестяваше кой знае колко време. От друга страна — с влак му беше приятно — обичаше да разглежда природата, да се опитва да отгатне, беше ли се променила и как. Изобщо, каквито и да бяха мотивите му, в крайна сметка момчето вече бе купило билет и подтичваше към влаковата композиция с раница, провесена от едното рамо. Качвайки стълбата на вагона, неволно блъсна жената пред себе си.
— О, извинете — каза бързо и подскочи в коридорчето.
Жената го изгледа учудено, но преди да успее да каже нещо, Чарли вече беше далеч навътре.
Младежът намери мястото си в едно поотдалечено купе. Хвърли раницата на седалката и се огледа. Купето, както и вагонът, а и целият влак вероятно не бяха особено луксозно изпълнение. Донякъде бе логично — самата линия, по която щеше да пътува не беше от най-актуалните. От друга страна през хиляда деветстотин и деветдесета година железопътните компании все още бяха склонни на компромис и пускаха в употреба тази поостаряла техника. Така или иначе, влакчето навяваше някаква особена носталгия, а и Чарли не беше претенциозен, затова след бегъл оглед слезе да си вземе нещо за четене.
Помота се из вестникарските будки, като накрая мушна под мишницата си няколко ежедневника и едно булевардно книжле. Обявиха неговия влак за тръгване и той се запъти към купето си. Вътре имаше някаква жена, другите места бяха свободни. „Супер!“, помисли си момчето и понечи да седне.
О, госпожо! — възкликна младежът.
Жената отсреща го погледна над очилата си и продължи да плете. Беше кокетна възрастна дама — дребничка, леко пълна, но с изразителни и строги черти на лицето. Строгият израз всъщност, като че ли се засилваше от факта, че именно тя беше жената, която Чарли блъсна на влизане.
— Госпожо, простете, че Ви ударих одеве, не знам дали успяхте да чуете извинението ми… — „извинението“ увисна във въздуха и момчето се почувства глупаво, затова продължи — ще пътуваме заедно и не искам така да започва… — Чарли усети, че звучи още по-нелепо — казвам се Чарли, приятно ми е! — протегна ръка — отново никакъв отговор, само кос поглед и задълбочено плетене.
Чарли го доядя, изчерпа всички встъпителни фрази, беше учтив и възпитан. Дори /според него/ прекалено учтив и прекалено възпитан с оглед ситуацията и ответния жест т.е. липсата на такъв. Реши, може би с цел на успокои съвестта си по този начин, да излезе с достойнство от ситуацията, като не прави опити да заговаря „бабичката“. Съблече якето си, метна раницата на багажната поставка и седна. Разтвори един от вестниците, духна немирния перчем, който му пречеше да чете и реши да оправдае дадените за пресата пари.
— Мириам Дохърти, за Вас — госпожа Дохърти!
Момчето се стресна и рязко затвори, по-точно смачка, вестника. Погледна спътницата си изненадано.
— Действително ще пътуваме заедно и е редно да се запознаем, но одевешната Ви постъпка беше много груба и неуважителна — типичен представител на днешната младеж… всъщност от разстоянието на годините смятам, че мога да ти говоря на „ти“, без да те обидя, нали? До къде ще пътуваш? — стрелна въпрос госпожа Дохърти, без да дочака отговор на предишния.
— Крайната ми цел е Маунтсвил, казвам се Чарли — каза момчето, като се усмихна.
— Разбрах, нали ми каза преди минута, благодаря ти, хайде сега, чети си!
Тонът на жената беше остър, снизходителен и едновременно с това взискателен. Въпреки това Чарли не се засегна, а се развесели. Подобни „екземпляри“ му допадаха. Реши да не продължава разговора поне за сега, не послуша обаче и повелята на госпожа Дохърти, а се загледа през прозореца, като се усмихваше на себе си. Жената пък продължи своето занимание, като от време на време поглеждаше скришом към момчето, като го преценяваше, сякаш се чудеше дали да го заговори /а по-вероятно, дали то заслужава тази чест/.
Влакът тъкмо наближаваше покрайнините на големия град. Сред все по-ниските сгради в пейзажа, тук — там се прокрадваха обширните равнини и далечните планински масиви зад тях, които бяха само подстъпи към могъщите планини, към чието сърце се бе отправил „железният кон“, а в частност и Чарли.
4.
Чичо Хенри беше приключил с обяда и се припичаше на слънце на верандичката, като посръбваше от любимия си чай. Беше прочел отново писмото и се наслаждаваше, като че ли току сега беше разбрал новината. Всичко наоколо беше някак по-друго, пожълтялата трева сякаш не беше толкова повехнала, ветрецът не бръснеше, а сякаш галеше.