— Преди доста време… във време, в което нямало нищо общо със сегашното и хората били други, и живота им бил друг, и мечтите им били мечти — Чичо Хенри помълча отново, сякаш се чудеше дали да продължи или как да продължи — живял в тези земи един момък със здраво тяло, с буен поглед, огън горял в него, хе-хе-хе, но бил добър, помагал на всички и те го обичали… — старецът подръпна мустак и продължи все още загледан — и както става в повечето приказки, залюбил той едно прекрасно момиче, една красива жена — такава била тя в очите му, в сърцето му, такава била и неговата обич. Дълго време минало преди да я заговори, да й каже за огъня, който горял в него — обичал я той, обожавал я, но само гората, цветята и тревата знаели за това, само на тях бил казал. Очите и искрели, устните и цъфтели и колчем я срещнел и видел усмивката й, с дни след това обикалял из гори и дъбрави — щастлив, опиянен… — старецът пак замълча, но Уилкинсън знаеше, че ще продължи и чакаше с нетърпение — Един ден, както сам се досещаш, млади момко — заговори без да отмества погледа си Чичо Хенри — събрал нашия юнак смелост и решил да обясни на любимата чувствата си, да разкаже за страстите си… — старецът поклащаше глава с блажена усмивка, вглъбен, сякаш си спомняше легендата — ех, ех, каква младост, какви трепети, какви дни… какво да ти разправям… да кажем понесли се на крилете на любовта, хе-хе-хе-хи, не, не, нека ти кажа — говореше като че ли на себе си — как е станало. Отишъл да я търси в дома й — нямало я. Търсил тук, търсил там, обиколил навсякъде, но тя сякаш била изчезнала, стопила се…
7.
Трескавата мисъл на влюбения прехвърляше какви ли не странни и страшни предположения, докато той отчаян, се носеше из тесните улички на градчето, увесил нос. Светът сякаш бе свършил. Не беше честно — колко безсънни нощи, каква битка със себе си трябваше да спечели, за да се престраши. И накрая — нищо.
Каква съдба бе това? С какво го беше заслужил?
Искаше само да й каже какво чувства, да застане на подсъдимата скамейка, чакащ нейната присъда.
Младежът неусетно излезе от града и пое по поляните над него. Инстинктивно, може би, търсеше закрила в природата.
Парлива мисъл го жегна — дали тя не беше усетила нещо, дали не го бе наблюдавала и сега разбрала, да се крие нарочно от него.
Колкото повече обмисляше подобна възможност, толкова по-вероятна му се струваше тя. Не си правеше илюзии, че е способен на кой знае каква дискретност в чувствата си. Така, както десетки пъти бе тичал из гората, безсилен да ги овладее, напълно възможно бе и да е разкрил съкровената си тайна по някакъв начин. Неволно. Несъзнавано. Тази мисъл натежа във влюбеното сърце на момъка и той тръсна глава.
Свъси вежди, ядосан на съдбата, на света, изобщо на всичко, за което се сещаше, защото, колкото и добър да беше, чувството му за справедливост негодуваше от незаслуженото страдание.
Унесен в мислите си младежът заизкачва хълма над градчето и навлезе в брезова горичка, осеяна на места с гъсти пасажи трънливи храсти.
Не беше явно за този свят, мислеше си той. По-добре да си бе останал там, горе, в гората — обичаше всички и всички го обичаха. Нямаше неясни чувства, променливи настроения, нямаше терзания, нямаше болка — всичко бе просто и красиво. Не! Никога вече нямаше да прави подобна глупава грешка, знаеше мястото си и нямаше да се забърква в неща, които не разбира.
Гъст храсталак сякаш замахна с тръните си и се вкопчи в ризата на момъка. Той се отдръпна, залитна и пропадна в храста. Дръпна се рязко отново и изскочи поривисто от другата страна.
— О! — младо момиче скочи с вик и изпусна книгата си.
— А!
— Аз…
— Ми… — младежът започна да се изчервява, като преминаваше през всички нюанси на този цвят, думите му замряха безпомощни — Ми… — името й отлетя нанякъде — аз… — не исках…
Девойката вдигна книгата от земята, като го гледаше особено и все още изненадана.
— Въобще не исках, не предполагах, че си тук, аз бях тръгнал…, аз се разхождах из гората, нали ме знаеш и — „откъде ще знае“ прелетя през ума на притеснения младеж и той млъкна отново, объркан и засрамен.
Момичето бе невисоко, но стройно. Чарът й цъфтеше като алена роза. Гледаше с широко отворените очи, сякаш искаше да му помогне.
— Не се извинявай, аз и без това… какво съм се свила тук в този листак, откъде да знае човек, че мога да съм там. Ти въобще не се притеснявай… всъщност… как си… — изглежда тя също не можеше да събере своите мисли.
— Как съм, как съм — добре съм, но как можах да… — момичето сложи малката си, изящна ръка върху устните на младежа.