Понятието „усещане за чудеса“ заема достойно място в подобни дискусии, а аз винаги и навсякъде съм търсил това усещане в литературата с надеждата да се добера до пълното разбиране на нейните механизми. Винаги съм го очаквал на две места: в творбите на Сент Екзюпери от ранните дни на въздухоплаването и в описанията на Жак Кусто в началото на подводните експедиции, оборудвани с акваланги. Общият елемент, както го виждах бе, че и двата вида писания споделят с фантастиката тема, засягаща проникването в едни непознати преди това светове с помощта на уреди изобретени и сглобени от човек, които му помагат да разшири сетивата си до непознати преди това измерения.
Обръщайки се назад, аз се почувствах длъжен да класифицирам митовете, легендите, библейските сказания и откъслечните части от фолклор, които винаги са заемали висока позиция във въображаемите ми пътешествия като източници на нови елементи, но също така и на различия. Винаги е имало разказвачи със спекулативно настроено мислене, за които е удоволствие да се разхождат в периферията на познатото, изказвайки предположения за мащабите на непознатото. Може да се спори, че това е необходима съставка на епическата литература — да се занимаеш с духа на епохата, да го разнищиш ш да оставиш края на човешкото състояние отворен, а самата смърт по някакъв начин надхвърля дори фундаменталните схващания за трагедия и комедия. Истинската епика, разбира се, в исторически план е малко и на мястото си, но този малко или много прозаичен елемент, импулсът за преувеличение, довеян от Класиката, Християнските или Ренесансовите отсенки, които изпъстрят Западната литература с романси, приказки, екзотични воаяжи и утопии, винаги са ми се е струвал като същия полет на фантазията както днешната фантастика, само че тогава се е работило с обектите, с които са разполагали навремето. Трябваше да дойде Епохата на просвещението, да дойде науката, индустриалната революция и да родят нови източници на идеи, които да бъдат натискат, въртени, преобръщани и напъхвани през по-нататъшни пространства, за да породят в крайна сметка научната фантастика. Когато най-големите и най-интересни идеи дойдоха откъм науката, а не откъм теологията или откъм изследването на нови земи, един поглед назад дава да се разбере, че изглежда логично да се роди нещо като научната фантастика.
Разбира се, реалистичната новела също бе запратена на дъното и по това време започва да издава първите си писъци, събитие, което изисква един поглед към разликите в надареността. В общи линии, както съм казвал тук и на други места, модерната реалистична новела е отхвърлила това, което Нортроп Фрай е определил като извисени персонажи. Тя е едно демократично място, в което не се предвиждат герои, глуповати крале, полубогове и богове. Фантастиката, от друга страна, възвърна към живот и доразви тези персонажи, включвайки и мутанти, извънземни, роботи, андроиди и емоционални компютри. Съществува основно различие в персонажите и персонификацията, както и в източниците и хода на идеите.
И какво за тези идеи? Доста натрапчиво се спори, че Франкенщайн е първата фантастична новела. Ако трябва да опростяваме, както е необходимо за такъв род дискусии, изглежда в самото сърце на фантастиката има нещо като противопоставяне тип „Франкенщайн срещу Пигмалион“, както и вътрешен, а може би и вечен диспут за това дали творенията на човека ще го унищожат или ще живеят щастливо с него за вечни времена. Навремето, когато започнах да чета фантастика бих казал, че преимуществото статистически е в полза на Пигмалион. „Усещането за чудеса“, както го познавах аз, в повечето истории се смесваше съвсем в чист вид с всички онези страхове и грижи за непредвидените странични ефекти от някои начини за употреба на техниката, появили се в последните години. Галатея роди едни по-чисти виждания, обединяващи в себе си навлизането в нови светове и разширяването на сетивата ни. Понастоящем предпазливостта отново е на мода и Франкенщайн хвърля сянка върху повечето от работите ни. Но, понеже това е част от силата, която поражда визии, той не може сам по себе си да бъде враг и разрушител на този свят. Без да говоря като предсказател или моралист, а само като писател, личните ми усещания са, че такъв цикъл е полезен за нашата сфера, защото ако не друго, той представлява едно връщане към неизследваната част от убежденията ни, каквито и да са те, в посока на основните отношения в общността човек-машина. Край на отклонението.
Особеното качество на фантастиката, способът с който тя постига най-добрия ефект, разбира се, е въображението, издигнато в случая на няколко октави над звученето, което то има навсякъде другаде в литературата. Да уцелиш подходящата нота, това е една от най-големите трудности, срещани при писането на фантастика; а именно в добавка на стандартните изисквания, задължителни за композирането на една история в проза, възниква допълнителната задача да се обяснят нови щрихи и особени черти на повествованието — без видимо да забавяш действието или да намаляваш напрежението, което трябва да се изгради в последователни стъпки. Това, с течение на годините, е довело до развитието на клишета (бих искал да ги нарека „съглашателства“, но думата някак не приляга на областта на фантастиката), клишета, включващи приемането и споменаването мимоходом на такива явления като пътешествия със скорост по-голяма от тази на светлината, телепатия, телепортация, химикали, осигуряващи безсмъртие и апарати за моментален превод от и на чужди езици, ако трябва да изброим няколко. Употребата им е показателна за изкуственост в степен неприсъща за никой друг род съвременна литература — като изключим някои самобитни поети, с техни частни митологии, което няма нищо общо с цялата тази общност на съзаклятници. И все пак, тази изкуственост всъщност не отблъсква и поради компенсаторния ефект илюзията действа на едно по-високо ниво на любопитство, каква все пак е природата на това животно. Буквално всичко би могло да стане обект на фантастичен разказ. Приемайки клишетата на фантастиката, човек се изоставя баналните положения движещи повествованието в художествената измислица. Това в известна степен изисква една по-голяма изтънченост, но и наградата е сравнима по стойност.