Това са някои от по очевидните неща, които разделиха фантастиката от модерния реалистичен разказ. Но ако трябва да има някаква значима, всеобхватна схема на литературата, то къде е мястото на фантастиката в нея? Храня недоверие към този велик класификатор Аристотел по отношение на едно нещо, което има отношение към темата. Древногръцката цивилизация не е имала това виждане за времето, което имаме ние. Историята е била разглеждана в епизодичен смисъл като борба между непроменящото се човечество и неумолимата и също толкова неизменна съдба. Бавният процес на органична еволюция все още не е бил доловен и най-обширният модел за поглед върху света са били видимо неизменните съзвездия. Бяха необходими същите процеси, които наредиха сцената за фантастиката — рационализмът на осемнадесети век и науката на деветнадесети — за да възникне за пръв път в историята на света усещането за историческа посока, за времето като поредица от развития и неповтарящи се събития.
Този специален поглед върху света стана част от фантастиката по един далеч по-екзактен начин, отколкото при всички останали похвати на разказване, защото той осигуряваше основата на любимото й упражнение: екстраполацията. Заради това имам чувството, че фантастиката е формата на литература най-малко засегната от догмите на Аристотел, но вземаща предвид естеството на състоянието на човечеството, което той е виждал като неизменно, както и същността на човешката съдба, която той е смятал за неизбежна.
И все пак фантастиката е загрижена за състоянието на човечеството и за съдбата на човека. Точно спекулативната същност на нейната загриженост бе причината да бъдат изоставени Аристотеловите структури, отнасящи се до необхватимите с разума и неизменни понятия. Нейните методи включват едно размекване на възвисените персонажи, в исторически и диалектическо-времев аспект, асимилация на напреженията в технологичното общество и възпроизвеждане на „усещане за чудеса“ посредством игри на въображението, прехвърлящи пред познанието мост към нови простори — усещане, способно, в най-добрата си същност, да сравни силата на това изживяване с припознаване, за което Аристотел е твърдял, че е най-силният ефект на трагедията. Може дори да се спори, че усещането за чудеса представлява един друг ред на познание, но аз не виждам причина да се задълбавам във възможните метафизични аспекти от тази гледна точка.
Доколкото авторитетността има склонност да демонстрира загриженост за нечии наследници, ние имаме щастието да сме вътре в нещата днес, в самото им начало, когато все още можем да се целим нависоко и да композираме чертите си в една поза на увереност, надявайки се в същото време на съгласие. На мен ми се струва, че в такъв случай има връзка между цялостната същност на научната фантастика и тази висока литературна форма, епиката. Традиционно епиката се смята за представяща духа на цяла една цивилизация — Илиадата, Махабхарата, Енеида, ни разкриват ценности, грижи, надежди за по-добра участ на гърците, на древните индуси, на римляните. Научната фантастика е в по-малка степен провинциална, защото тя наистина се занимава с човечеството като такова. Не съм толкова дързък, че да заявя, че което и да е фантастично произведение някога се е доближило до нивото на епическите произведения (въпреки че Олаф Стапълдън вероятно е стигал най-близо), но по скоро бих желал да отбележа, че импулсът, който я движи е в кръвно родство с този на епическите хроникьори и е отразен в желанието да се занимаваш с бъдещето на човечеството, описвайки го по всеки възможен начин, като духът и ориста не касаят отделна народност, а човека.