За нещастие, литературата от висока класа изисква нещо повече от добри намерения и поради това аз се чувствам длъжен да повторя предупреждението си, за да не бъда разбран погрешно, повече отколкото се полага в такива случаи. В процеса на говорене за епиката, аз се опитвам да отбележа сходството в духа и субстанцията между научната фантастика и епичните форми. Не поддържам схващането, че то се постига във всеки произволен случай или в областта, разглеждана като отделна цялост. Възможно е да го има; възможно е и да го няма. Застанал съм прекалено близо, за да видя това ясно. Изказах единствено мнение, че фантастиката се ражда по подобен начин, обладавана от време на време от нещо подобно на Омирово вдъхновение и че основните й цели са от същия характер, като демонстрира впечатляващо сходство по-скоро с епиката, отколкото с реалистичната новела, в чиито пазви е родена и откърмена. Източникът на тази специална жизненост може спокойно да бъде фактът, че, както и субектът й, тя продължава да се развива и остава недовършена.
Такива бяха мислите, които ми хрумнаха, когато бях помолен да направя есе, относно измеренията на научната фантастика. Прегледах асоциациите с в тази област, първо в качеството си на читател и почитател, припомняйки си, че фантастиката е уникална с притежанието си на общност както от почитатели, така и от съзаклятници, което спомага за осъществяването на лични контакти между писателите и читателите, ситуация, която би могла да има необичайно значение. Когато един автор има възможността да се среща и да разговаря с голям брой свои читатели, той не би могъл да преодолее усещането или поне първоначално не би могъл, подобно на едновремешните разказвачи, сблъсквали се с въпросите и коментарите на живата аудитория. Би било редно да се отдаде значимото на психологическият процес, замесен в това, в качеството му на фактор влияещ върху тази материя. Помислих и за моето участие като автор, предполагайки в процеса на опознаване на самия себе си, че лекарството за най-голямото главоболие при композирането — облицовката с допълнителни обяснения, направено възможно най-безболезнено — може да се окаже механизмът, чрез който въображението се вдига, за да изкачи онези няколко допълнителни стъпала към мястото, където необикновеното става достоверно — и оттам и свежестта, а оттам, когато е добре свършено и чудото. И тогава си помислих и за всички неща, на които не ни учат в училище, и които вълнуват мнозина от нас, понеже сме фантасти, а може би сме фантасти, понеже ни вълнуват.
Това ме отвежда обратно към стендовете на Кейп Канаверал, към вибрациите, към виковете, към моето „Аз съм го чакал“. Моят ентусиазъм спрямо успешното протичане на полет до Луната с хора на борда, може би ви говори повече за мен, отколкото за фантастиката и нейните измерения, защото полетът в космоса е само една част — колоритна част, за да бъда точен — от историята, с която сме обвързани, разказвайки за човека и неговото растящо познание. Защото в спомена ми, гледайки тогава огъня, чувствайки мощта и виждайки как корабът да се издига над Земята, това приличаше на триумф за Пигмалион; и това, както го осъзнах имаше много повече общо с възгледите ми в този ден, отколкото самите огън, мощ или кораб.