Рей Бредбъри
Някои живеят като Лазар
Няма да повярвате, ако ви кажа, че чаках убийството повече от шейсет години. Надявах се на него, както може да се надява единствено жена, и не си мръднах пръста да го спра, когато то най-сетне се очерта. Ана Мари, помислих си, не можеш вечно да стоиш на стража. Убийството след десет хиляди дни чакане е нещо повече от изненада. То е чудо.
— Дръж ме! Не ме пускай да падна!
Гласът на госпожа Харисън.
Случвало ли ми се е поне веднъж за половин столетие да я чуя да шепне? Нима не крещеше, не пищеше, не заповядваше и не заплашваше непрекъснато?
Да, винаги го правеше.
— Хайде, мамо. Ето така, мамо.
Гласът на сина й Роджър.
Някога да съм го чувала да повишава тон? Да съм чувала нещо по-гръмко от мърморене? Дори приглушен протест или несигурно възражение?
Не. Винаги изпълнен с нежност монотонен глас.
Тази сутрин не се различаваше от която и да било друга от първите им сутрини. Пристигнаха с огромната си черна катафалка за ежегодното летуване в Грийн Бей. Ето го и него, протяга ръка да помогне на манекена след себе си — на древната торба кокали и талк, която наричаше — несъмнено на шега — мамо.
— Внимателно, мамо.
— Ще ми насиниш ръката!
— Извинявай, мамо.
Гледах през прозореца на павилиона край езерото как я подкара по пътеката в инвалидната й количка, а тя размахваше бастуна си като мускет, готова да гръмне всякакви богини на съдбата или фурии, застанали на пътя й.
— Внимавай, не ме пъхай в цветята! Слава Богу, че в крайна сметка не отидохме в Париж. Щеше да ме загробиш в онзи гаден трафик. Не си ли разочарован?
— Не, мамо.
— Ще видим Париж догодина.
Догодина… догодина… никога, чух да мърмори нечий глас. Моят собствен. Бях се вкопчила в перваза на прозореца. Почти седемдесет години слушам тези обещания — на момчето, на юношата, на мъжа, на мъжа-скакалец, а сега и на тази сиво-синкава мъжка богомолка, в каквато се бе превърнал, богомолка, бутаща своята вечно студена и увита в кожи жена покрай верандите на хотела, на които в едни други времена хартиените ветрила трептяха като ориенталски пеперуди в ръцете на дамите.
— Ето, мамо, да влезем във вилата… — Гласът му постепенно затихваше; бе глас на младеж, макар той да бе стар. А навремето гласът му бе като на старец.
А на колко ли години е тя? На деветдесет и осем. Да, деветдесет и девет проклети години. Приличаше на филм на ужасите, повтарян всяка година, тъй като отдел забавления на хотела не може да си позволи купуването на нов.
Споменът ми пробяга назад през всички техни пристигания и заминавания до времето, когато основите на хотел „Грийн Бей“ бяха съвсем нови, слънчевите чадърчета бяха зелени като градински листа и жълти като лимони — лятото на 1890. Тогава за първи път видях Роджър. Той бе петгодишен, но очите му вече бяха стари, мъдри и уморени.
Стоеше на тревата край павилиона и гледаше слънцето и ярките знамена.
— Здравей — казах му.
Той просто ме погледна, без да каже нищо.
Поколебах се, бутнах го да гони и побягнах.
Той не помръдна.
Върнах се и отново го бутнах.
Той погледна рамото си, където го бях докоснала, и май се канеше да ме подгони, но отнякъде се разнесе вик:
— Роджър, да не се изцапаш!
И той бавно се отдалечи към вилата си, без да поглежда назад. От този ден започнах да го ненавиждам.
Слънчевите чадърчета цъфтяха с всички цветове на лятото и изчезваха, цели ята ветрила бяха издухани от августовските ветрове, павилионът изгоря и бе построен отново със същите размери и форма, езерото бе изсъхнало като слива; моята омраза, подобно на всички тези неща, се надигаше и оттегляше, ставаше огромна, спираше пред любовта, връщаше се, а с годините започна да намалява.
Помня когато беше на седем. Пътуваха с карета. Косата му бе дълга, чак до тънките му тесни рамене. Държаха се за ръце и я чух да казва: „Ако това лято слушаш, догодина ще идем в Лондон. Или по догодина“.
А аз наблюдавах лицата им, сравнявах очи, уши и уста. И когато един ден дойде в павилиона за безалкохолно, застанах пред него и извиках:
— Тя не е твоя майка!
— Какво! — Огледа се уплашено, сякаш тя можеше да ни чуе.
— Не е и твоя леля или баба! — извиках. — Тя е вещица и те е откраднала като бебе. Ти не знаеш кои са майка ти и татко ти. Изобщо не приличаш на нея. Държи те като заложник и ще получи един милион откуп от някой херцог или крал, когато станеш на двайсет и една.
— Не говори така! — викна той и скочи на крака.
— Защо не? — гневно отвърнах аз. — Защо идваш тук? Не можеш да играеш това, не можеш да играеш онова, не можеш да правиш нищо… каква полза от теб? Все тя казва, все тя действа. Познавам я! Нощем виси от тавана на стаята си, облечена в черно!