— Не говори така! — Лицето му бе уплашено и бледо.
— Защо да не говоря?
— Защото е вярно — изхленчи той.
И с тези думи изскочи навън и избяга.
Видях го чак следващото лято. И то само веднъж, съвсем за кратко, докато носех чисти чаршафи във вилата им.
През лятото, когато и двамата бяхме на дванайсет, известно време не го ненавиждах.
Повика ме през мрежестата врата на павилиона и когато погледнах навън, ми каза много тихо:
— Ана Мари, когато стана на двайсет и ти станеш на двайсет, ще се оженя за теб.
— Че кой ще разреши?
— Аз ще разреша — рече той. — Не забравяй, Ана Мари. Чакай ме. Обещаваш ли?
Можех само да кимна.
— Ами…
— Тя ще е умряла дотогава — навъсено рече той. — Стара е. Наистина стара.
После се обърна и се отдалечи.
През следващото лято изобщо не дойдоха. Чух, че била болна. Всяка нощ се молех да умре.
Но две години по-късно се появиха отново и това продължи година след година, докато двамата с Роджър не станахме на по деветнайсет. И ето че най-сетне станахме на двайсет. Тогава бе един от малкото случаи, когато дойдоха в павилиона заедно; тя вече бе в инвалидната си количка, загърнала се повече от всеки път в кожите си, с лице като намачкан пергамент под бялата пудра.
Тя ме изгледа, докато й поднасях мелбата, после се обърна към Роджър, понеже той каза:
— Мамо, искам да ти представя…
— Не се запознавам с момичета, които сервират на маси! — прекъсна го тя. — Признавам, че съществуват, че работят и получават заплата. Но моментално забравям имената им.
И гребна сладолед, гребна отново, а Роджър седеше, без да докосне своя.
Тази година си тръгнаха един ден по-рано от обикновеното. Видях Роджър, докато плащаше сметката на рецепцията. Стисна ми ръката за довиждане и аз не се сдържах.
— Забрави нещо.
Той отстъпи половин стъпка назад, огледа се и потупа джобовете на палтото си.
— Багаж, сметки, портфейл… не, май всичко е тук.
— Преди много време — казах — ти обеща нещо.
Той мълчеше.
— Роджър — казах аз. — Сега съм на двайсет. Ти също.
Той отново ме хвана за ръката — бързо, сякаш падаше зад борда, а аз се дърпах и го оставях да се удави, без да му помогна.
— Само още една година, Ана. Или две, най-много три!
— О, не! — безнадеждно промълвих аз.
— В най-лошия случай — четири години! Докторите казват…
— Докторите не знаят онова, което знам аз, Роджър. Тя ще живее вечно. Ще погребе и двама ни и ще пие вино на погребенията ни.
— Тя е болна, Ана! За Бога, тя просто не може да изкара дълго!
— Ще изкара, защото ние й даваме сила. Тя знае, че искаме да умре. И това всъщност й дава сили да продължи.
— Не мога да водя такъв разговор, не мога! — Той грабна багажа си и тръгна към изхода.
— Няма да те чакам, Роджър — казах аз.
Той стигна до вратата и се обърна. Погледна ме тъй безпомощно, така пребледнял и разтреперан като забодена с карфица пеперуда, че не намерих сили да повторя думите си.
Вратата се затвори.
Лятото свърши.
На следващата година Роджър дойде направо при моята будка за безалкохолни.
— Вярно ли е? Кой е той?
— Пол — отвърнах аз. — Познаваш го. Някой ден ще стане управител на хотела. Ще се женим през есента.
— Значи нямам много време — каза Роджър.
— Късно е — отговорих. — Вече обещах.
— Обещала си, голяма работа! Та ти не го обичаш!
— Мисля, че го обичам.
— Мислиш, как ли пък не. Мисленето е едно, знаенето — друго. А аз знам, че обичаш мен!
— Така ли, Роджър?
— Стига си се правила на интересна! Много добре знаеш, че ме обичаш! О, Ана, ще бъдеш нещастна!
— Сега съм нещастна — казах аз.
— О, Ана, Ана, почакай!
— Чаках те през по-голямата част от живота си. И знам какво ще се случи.
— Ана! — Изтърси го, сякаш му бе хрумнало на момента. — Ами… ами ако умре това лято?
— Няма.
— Но ако умре, ако й стане по-зле през следващите два месеца… — Той се взираше питащо в мен. Намали срока. — През следващия месец, Ана, през следващите две седмици. Чуй, ако умре само след две седмици, би ли могла да изчакаш толкова? И тогава ще се омъжиш ли за мен?
Разплаках се.
— Ох, Роджър, та ние дори не сме се целували. Толкова е нелепо…
— Отговори ми. Ако умре след седмица, след седем дни… — Той сграбчи ръцете ми.
— Но как можеш да си сигурен?
— Ще се погрижа! Кълна се, че ще е мъртва след седмица, или никога повече няма да ти досаждам с това!
Бутна мрежестата врата и забърза навън в деня, който изведнъж стана прекалено ярък.
— Роджър, недей… — извиках аз.