Но мислено си казах — Роджър, направи го, направи нещо, каквото и да е, само и само това да свърши някак.
Вечерта в леглото си мислех дали няма начин да се убие, без никой да разбере? Дали намиращият се на стотина метра от мен Роджър мислеше същото? Дали утре нямаше да потърси в гората отровни двойници на ядивни гъби, или пък щеше да кара прекалено бързо и да я изхвърли на някой завой? Представих си как восъчният манекен описва прекрасна дъга високо във въздуха и се размазва на пихтия върху някой дъб, бряст или клен. Седнах в леглото. Смях се, докато не се разплаках. Плаках, докато отново не се разсмях. Не, не, помислих си, ще намери по-добър начин. Нощен крадец ще я изплаши до смърт. И щом сърцето се качи в гърлото й, той няма да му позволи да се върне обратно и ще я удуши със собствената й паника.
А после ме споходи най-старата, най-мрачната, най-детинската мисъл от всички. Има само един начин да довършиш жена, чиято уста е с цвета на кръв. Щом не му е роднина, нито леля, нито прабаба — то нека бъде изненадана с остър кол в сърцето!
Чух я да крещи. Толкова силно, че всички нощни птици излетяха от дърветата и скриха звездите.
Легнах отново. Драга християнко, Ана Мари, какви мисли ти минават? Искаш ли да убиеш? Да. Защо да не убиеш убиеца, жената, която задушава детето си още от люлката и оттогава не е отпуснала хватката си? Горкият, толкова е блед, защото през целия си живот не е дишал свободен въздух.
И изведнъж в главата ми изникнаха като неканени гости редовете от едно старо стихотворение. Не знам дали го бях прочела някъде, или го бях написала сама преди години. Но редовете сякаш увиснаха пред мен и ги прочетох в тъмното:
Редовете изчезнаха. Известно време не можех да си спомня нищо повече, но накрая в тъмното сам изникна последният откъс:
После стихотворението ме остави на мира. Накрая заспах — нетърпелива, с надеждата за ново утро, за една окончателна и добра новина.
На следващия ден го видях да бута количката на кея. Да, това беше! Ще изчезне и ще я намерят след седмица на брега, като някакво изхвърлено от вълните морско чудовище — само лице, без никакво тяло.
Денят отмина. Добре де, помислих си. Утре…
Минаха вторият ден, третият, четвъртият, а след тях петият и шестият. На седмия една от прислужниците се втурна с писъци по пътеката.
— О, ужасно е, ужасно!
— Госпожа Харисън ли? — извиках. Усетих как на лицето ми плъзва ужасна, абсолютно неконтролирана усмивка.
— Не, не, синът й! Обесил се е!
— Обесил се? — повторих тъпо, така потресена и зашеметена, че се усетих как й обяснявам. — О, не, не трябваше той да умира, а… — Млъкнах, защото прислужничката се вкопчи в ръката ми и ме задърпа.
— Прерязахме въжето. Слава Богу, още е жив. По-бързо!
Още жив? Да, все още дишаше и се движеше през следващите години. Но жив? Не.
Тя бе онази, която събра сила и преживя опита му да избяга от нея. Никога не му го прости.
— Какво искаш да постигнеш с това, какво? — пищеше му тя, докато той лежеше и опипваше гърлото си, със затворени очи, съвсем оклюмал. Забързах към вратата. — Какво искаш да постигнеш с това, какво, какво?
И докато го гледах, разбрах — беше се опитал да избяга и от двете ни, защото и двете бяхме непоносими за него. Известно време и аз не му го простих. Но почувствах как старата ми омраза се превръща в нещо друго, в някаква тъпа болка. Обърнах се и забързах да викна доктор.
— Какво искаш да постигнеш с това, глупаво момче? — крещеше тя.
Същата есен се омъжих за Пол.
След това годините започнаха бързо да се нижат една след друга. Веднъж годишно Роджър идваше в павилиона и си поръчваше ментов сладолед, ядеше го вяло, но никога вече не се обърна по име към мен, нито пък спомена за някогашното си обещание.
От време на време през тези стотици месеци си мислех — за негово собствено добро, за ничие друго, Роджър трябваше да се надигне и да унищожи дракона с уродливото крещящо лице и ръждясалите бронирани лапи. Трябваше да го направи. Заради Роджър и само заради Роджър.
Е, ще стане тази година, мислех си, когато бе на петдесет, на петдесет и една, петдесет и две. Улових се, че между сезоните преглеждам чикагските вестници с надеждата да видя нейна снимка — изкормена като някакво отвратително жълто пиле. Но не и не, и не…