Почти ги бях забравила, когато се върнаха тази сутрин. Сега той е много стар, прилича повече на едва кретащ съпруг, отколкото на неин син. Съвсем побелял, с размътено сини очи, беззъба уста и маникюр на ноктите, които изглеждат по-силни, защото плътта около тях е намаляла.
Днес по обед, след кратко колебание отвън, той влезе в павилиона — самотен сив безкрил ястреб, взиращ се в небето, в което никога не ще се рее.
— Защо не ми каза? — попита ядосано.
— Какво да ти кажа? — попитах аз, слагах му сладоледа, преди да си го е поръчал.
— Една от прислужниците току-що спомена, че съпругът ти е умрял преди пет години! Трябваше да ми кажеш!
— Е, вече знаеш — отвърнах.
Той бавно седна.
— Господи! — възкликна и опита сладоледа със затворени очи. — Колко е горчиво.
Последва дълго мълчание.
— Ана, така и не те попитах — обади се най-сетне той. — Имаш ли деца?
— Не — отвърнах. — И не знам защо. Сигурно никога няма да разбера защо.
Оставих го да си седи на масата и отидох да мия чиниите.
В девет вечерта чух някой да се смее край езерото. Не бях чувала смеха на Роджър, откакто бяхме деца, и нямах представа кой е. Но ето че вратата се отвори широко и той влезе, размахал ръце, развеселен почти до сълзи, неспособен да се сдържа.
— Роджър! Какво има? — попитах.
— Нищо! Ох, нищо! — извика той. — Всичко е прекрасно! Халба бира, Ана! Налей и на себе си! Пий с мен!
Пихме, той се смя, намигна ми и накрая стана невероятно тих и спокоен. Но продължаваше да се усмихва. Изведнъж заприлича на много, много млад.
— Ана — напрегнато зашепна той, наведен напред. — Познай! Утре летя за Китай! После за Индия! А после Лондон, Мадрид, Париж, Берлин, Рим, Мексико Сити!
— Ти ли, Роджър?
— Аз — кимна той. — Аз, аз, аз, не ние, а аз, Роджър Бидуел Харисън, аз, аз, аз!
Зяпнах го, той ми отвърна със спокоен поглед. Вероятно ахнах. Защото изведнъж разбрах какво е направил най-сетне — тази вечер, в този час, само преди няколко минути.
О, не, сигурно се бе отронило от устните ми.
О, да, да, отвърнаха очите му. Невероятното чудо на чудесата, след всички тези години на чакане. Най-сетне. Най-сетне.
Оставих го да говори. След Рим идваше ред на Виена и Стокхолм. Четирийсет години събирал хиляди разписания, пътеписи и хотелски бюлетини; знаеше фазите на луната, приливите и отливите, графика и режима на всичко ставащо на небето и в морето.
— Но най-хубавото е това — завърши той. — Ана, Ана, ще дойдеш ли с мен? Имам много пари, не ме оставяй да ги харча сам! Ана, кажи, ще дойдеш ли?
Седнах до него и поклатих глава.
— О, Ана, но защо? Няма причина да ми отказваш!
— Има причина — отвърнах. — Ти самият.
— Аз не се броя!
— Напротив, Роджър, точно ти се броиш.
— Ана, можем да си прекараме чудесно…
— Не се съмнявам. Но, Роджър, ти беше женен седемдесет години. А ето че сега за първи път си свободен. Нали не искаш моментално да се ожениш отново?
— Не искам ли? — Той примигна неуверено.
— Да, определено не искаш. Заслужаваш поне малко да останеш сам, да видиш света, да разбереш кой е Роджър Харисън. Нуждаеш се от малко почивка от жени. А после, когато приключиш с обиколките и се върнеш, ще дойде време да помислиш и за други неща.
— Щом казваш…
— Не. Няма никакво значение какво ми е мнението, какво знам или какво ти казвам да направиш. Точно сега ти трябва да си кажеш какво да знаеш, да видиш и да направиш. Върви, прекарай си разкошно. Ако можеш, бъди щастлив.
— Ще ме чакаш ли, когато се върна?
— Вече не са ми останали сили за чакане, но ще съм тук.
Той тръгна към вратата, после спря и ме погледна, сякаш изненадан от някакъв нов въпрос, изникнал току-що в главата му.
— Ана — рече той. — Ако всичко това бе станало преди четирийсет, преди петдесет години, щеше ли да дойдеш с мен? Щеше ли наистина да се омъжиш за мен?
Не отговорих.
— Ана?
— Има въпроси, които никога не бива да се задават — отвърнах след дълго мълчание.
Защото, продължих наум, тези въпроси може и да нямат отговори. Като гледах назад през годините към езерото, не можех да си спомня — затова и не бих могла да кажа — дали бихме могли да бъдем щастливи. Може би още като дете бях усетила невъзможното у Роджър, бях се вкопчила в него, бях го притиснала към сърцето си просто защото е такова — невъзможно и рядко. Той бе като цвете от отдавна отминало лято, притиснато в стара книга — можеш да го извадиш, да го разгледаш, да му се възхищаваш… но какво повече? Кой знае? Не и аз, не толкова късно. Животът е въпроси, не отговори.
Роджър бе приближил, за да прочете на лицето ми онова, което си мислех. Разбраното го накара да извърне поглед и да затвори очи. После хвана ръката ми и я допря до бузата си.