— Ще се върна. Кълна се, ще се върна!
Остана за миг неподвижен пред павилиона на лунната светлина, оглеждаше се във всички посоки — съвсем като дете, току-що пуснато в лятна ваканция, дете, което няма представа накъде да се втурне най-напред.
— Не бързай! — казах трескаво. — Господи, каквото и да правиш, моля те, наслаждавай се! Не бързай!
Видях как се затича към лимузината край вилата.
Утре трябва да отида там, да почукам на вратата и да не получа отговор. Знам, че няма да го направя и че ще кажа на прислужниците да не влизат, защото старата госпожа е поръчала да не я безпокоят. Това ще даде на Роджър шанса, от който се нуждае. След две-три седмици ще повикам полицията. А ако по-нататък го чакат да слезе от кораба на връщане от всички онези места, няма да има значение.
Полиция ли? Може пък да се мине и без полиция. Може да е умряла от инфаркт, а бедният Роджър само да си въобразява, че я е убил. И сега гордо се впуска в света и не може да си представи, че е свободен само защото е умряла от естествена смърт.
Но все пак, ако в крайна сметка напрежението от отлаганото цели седемдесет години убийство го е накарало най-сетне да простре ръка и да убие оная ужасна пуйка, не бих проляла и една сълза за нея. А само за огромното забавяне на изпълнението на присъдата.
Пътят е пуст. Мина един час, откакто лимузината изчезна с рев.
Остава ми само да изгася осветлението и да стоя сама в павилиона, загледана към проблясващото езеро. Там в един друг век, под друго слънце, едно малко момче със старо лице бе бутнато да гони. И едва сега, след толкова години, той бе върнал бутането, бе целунал ръката ми и бе избягал, а аз бях останала втрещена и не тръгнах след него.
Тази вечер не знам много неща.
Но в едно съм сигурна.
Вече не ненавиждам Роджър Харисън.