— А ти къде стоеше?
— Точно тук, до теб.
— Предложи ли ми да ми помогнеш?
Майкъл се усмихна:
— И да разваля гледката? Да не се шегуваш?
Тя се засмя и извъртя очи:
— Трябваше да се сетя, че не на лицето ми си се възхищавал. Тогава беше голям перверзник.
— Не чак толкова. Когато изсипа всичко, застанах пред теб.
— Колко галантно!
— Не бях галантен. Исках просто да видя как изглеждаш и отпред.
— Какво видя?
— Коса.
Лий се задави от смях.
— Коса ли?
Той кимна.
— Беше коленичила, за да събереш портокалите, които се бяха търкулнали под рафтовете, и когато ме погледна, косата ти беше паднала върху челото и лицето ти. Така че видях единствено блестяща завеса от лъскава червеникавокестенява коса и две огромни засмени очи. — Майкъл поклати глава. — Нямаш представа какво предизвикаха тези очи у мен.
— Какво?
— Малко трудно ще е да ти обясня — рече той със загадъчна усмивка, после погледна часовника си. — Нека да отидем в ресторанта.
Двамата тръгнаха между стелажите към изхода, когато Лий изведнъж се закова на място. Пред тях бе поставката с вестниците и списанията.
Валенте — замесен в убийството на Манинг.
Под отвратителното заглавие на „Дейли Нюз“ се виждаха снимките на Майкъл и Лий в профил, сякаш двамата се гледаха.
Лий погледна през рамо към мястото, където я бе зърнал за пръв път, и каза:
— Преди четиринайсет години бяхме ето там, а сега — посочи първата страница на изданието, — сега сме там.
— Най-сетне заедно — пошегува се той и я прегърна през раменете.
Шегата му я развесели. Стискайки реверите, тя зарови лице в палтото му, за да заглуши смеха си.
Майкъл я притисна към себе си и се усмихна над сведената й глава. Най-сетне виждаше засмени тези изумителни синьо-зелени очи и някогашното чувство отново се събуди у него.
Четирийсет и шеста глава
Ресторант „Анджелини“ бе изненадващо приветливо място с фрески по стените, изобразяващи сцени от провинциалния живот в Тоскана. Покривките и салфетките бяха от фин лен, италианският порцелан бе красив и скъп, а старинни свещници и вази със свежи букети цветя красяха масите. Дървени решетки с увивни растения, пълзящи по тях, създаваха уют и интимна атмосфера.
Явно ресторантът процъфтяваше, защото клиентите се редяха на опашка пред бюрото на оберкелнера. Майкъл подаде палтата им на един сервитьор и постави ръка на кръста на Лий, подканвайки я да отидат на масата си.
Почти в дъното на ресторанта имаше три празни маси, подредени край изпъстрената с фрески стена.
— Чудесно е — каза му тя, докато се настаняваха на средната масичка. Докато Майкъл оправяше салфетката си, Лий забеляза картината върху блюдото пред себе си. — В Северна Италия, почти под билото на планината, има едно селце, в което произвеждат такива съдове — рече тя и си спомни, че двамата с Логан бяха посещавали мястото. Бяха останали в Италия цели две седмици. Логан бързо бе загубил интерес към всичко, дори към архитектурата на средновековната църква в центъра на площада. Той не обичаше да пътува, защото бизнесът му изоставаше. — Била съм там — добави Лий.
— И аз.
— Така ли? Колко остана в Италия?
— Последния път — един месец — обясни той и млъкна, когато млад мъж дойде да им напълни чашите с леденостудена вода. — Обединих бизнеса с удоволствието, имах малко работа във Франция.
На нея не й бе трудно да си го представи като пътешественик, обиколил света. Облегнат спокойно назад, с тристадоларов часовник, подаващ се изпод ръкава му, Майкъл бе олицетворение на успеха, силата и богатството.
Лий понечи да го разпита за пътуванията му, ала вниманието й бе привлечено от вълнението в гласовете на хората, седнали на масата срещу тяхната. Явно току-що ги бяха разпознали и сега говореха за статията в „Дейли Нюз“. Доброто й настроение започна да се изпарява.
— Познаха ни — рече тя, въпреки че Майкъл също чуваше какво си говорят непознатите.
— Неизбежно бе — отвърна той и повдигна рамене, сякаш съседите им по маса бяха просто прашинки по пода.
— Отношението му удиви Лий. Тя бе актриса и можеше да се преструва, но Майкъл не се преструваше на безразличен. Той остана безразличен. Подчиняваше се само на себе си — сам бе господар на съдбата си.
Сервитьорът им, весел мъж на около шейсет години, се помни до масата с бутилка червено вино, ръкува се с Майкъл и бе представен на Лий като Франк Мориси.