— Казах на Мария, че сте тук — каза Франк на Майкъл. — Тя е в кухнята и се препира с майстор — готвача. — Натисна тирбушона към тапата и чевръсто започна да го върти, докато гордо обясняваше на Лий: — Познавах Хоук още преди да се научи да държи вилица. Всъщност присъствах, когато изпи първата си чаша вино. — Той погледна Майкъл и докато издърпваше тапата се засмя и каза: — Спомняш ли си на колко беше, когато ви виках с Били да пиете от бутилка вино?
— Не, май че не.
— На колко бяха? — попита нетърпеливо Лий и зърна обидения поглед на Валенте.
— Не знам точно — отвърна възрастният сервитьор с усмивка, — но ходеха прави под масата.
Тя се засмя, припомняйки си колко е приятно да си весел.
— Лий — раздразнено каза Майкъл, — моля те, не го насърчавай.
Въпреки това тя погледна с надежда Франк и повдигна вежди. Веселият сервитьор нямаше нужда от повече насърчения.
— Освен това присъствах, когато Хоук и Били решиха да вземат колата на чичото на Били и да направят едно кръгче — рече той и наля вино в чашата на Майкъл, за да го опита. — Били взе ключовете и Хоук се настани зад волана, беше едва на пет годинки и трябваше да стои прав, за да вижда.
— Какво стана? — попита Лий, поглеждайки ту Майкъл, ту Франк.
— Включих двигателя — сухо рече Майкъл. — А Били включи сирената.
— Опитвали сте се да задигнете полицейска кола! — засмя се тя.
— Нямаше да я задигнем, щяхме да я вземем назаем.
— Аха — прекъсна го Франк, — ама няколко години след това…
— Няколко години след това я откраднахме — довърши Валенте с раздразнение.
Лий закри с длани лице и се засмя с глас, поглеждайки през пръсти мъжа срещу себе си:
— Божичко…
В същия миг един човек от съседната маса с преднамерено висок глас отбеляза, че „тя е прекалено весела вдовица“. Лий стреснато отпусна ръце и стана сериозна.
— Аз лично ще ви обслужвам тази вечер, както ме помоли — рече Франк. — Ще кажа на леля ти, че вече сте се настанили. — Той понечи да си тръгне, ала Майкъл го спря и му прошепна нещо. Сервитьорът кимна мрачно.
След като той се отдалечи, Лий погледна Майкъл и го попита:
— В тези истории „Били“ е племенникът на Труманти, нали?
— Да.
— Франк не знае ли как е умряло момчето?
— Знае.
— Не разбирам защо тогава говори за Бил, след като е наясно с чувствата ти?
— Тъкмо заради това — отвърна Валенте, нетърпелив да смени темата, преди настроението й съвсем да се е развалило. — Това е неговият начин да покаже, че не вярва във вината ми за случилото се и че смята всичко за нещастен случай. С други думи, Франк приема всичко скрито като знак за вина, а ако той мълчеше, това щеше да означава, че вярва във вината ми.
— Има смисъл… — започна тя, но забеляза двама сервитьори да носят нещо и се разсея. Мъжете поставиха дървена решетка, покрита с бръшлян, точно пред масата, от която онзи мъж бе направил коментарите си преди минутка. Решетката и гъстите листа на растението напълно закриха гледката на хората към Лий и Майкъл и един мъж се оплака, че не може да мръдне стола си.
— Така по-добре ли е? — попита Майкъл и леко се премести.
Лий се загледа в мъжете, които бяха поставили плътната бръшлянова завеса, без да обръщат внимание на недоволството на клиентите, които си плащаха да посетят изискания им ресторант. Едва сега осъзна защо съседните две маси са празни, въпреки че във фоайето чакаха да бъдат настанени поне петдесетина души. Лий не се съмняваше, че Майкъл е осигурил капитала за ресторанта. Домъчня й, защото знаеше, че ако Логан бе изпаднал в подобна ситуация, въпреки че щеше да се чувства неудобно заради нея самата, никога нямаше да направи нещо, което да се отрази зле на бизнеса, обиждайки клиентите. Погледна пазителя си с нежност и благодарност, които не желаеше да крие.
— Благодаря ти!
Майкъл се вгледа в красивите й очи и отново се удиви, че времето и успехът не я бяха променили. Лий можеше да се движи сред глутниците журналисти с финеса и грацията на кралица, ала когато се беше пошегувал с нея в магазина, тя бе скрила лице в палтото му. Сега седеше срещу него, облечена в официална черна рокля и носеше скъпа златна огърлица на шията, ала за него Лий изглеждаше все така изкусителна, както когато бе с дънки и събираше разпилелите се по пода портокали. Той се усмихна на спомена и отвърна:
— Няма нужда да ми благодариш.
Лий долови непознатата нотка в тона му, ала вместо да се досети за чувствата му, поде:
— Мога да си обясня защо не те познах на рождения си ден, но не разбирам как не познах гласа ти. Когато заговори, трябваше да се досетя кой си. Имаш много интересен глас.
— Какъв точно?