Тя потърси точните думи, с които да го опише, без Майкъл да остане с погрешно впечатление.
— Много красив. Много… секси. Много, много дълбок.
Майкъл се облегна на стола си и галейки бавно столчето и чашата с вино, плъзна поглед по извивката на шията и по заоблените гърди на жената срещу себе си.
След около два часа Лий отново отказа десерта, който госпожа Анджелини се опитваше да я накара да изяде.
— Не мога да погълна нищо повече. Наистина — призна си тя: Вечерята се бе оказала превъзходна благодарение на Майкъл. Той не се бе опитал да я накара да забрави проблемите си, ала бе направил така, че да се чувства в пълна безопасност сякаш нищо не би могло да я нарани, защото той не би го позволил. Лий го знаеше, въпреки че не желаеше да се замисля върху причините за държанието му.
Госпожа Анджелини се приведе и силно я прегърна:
— Толкова се радвам, че те виждам усмихната. Майкъл знае как да те направи щастлива, ти също знаеш как да го направиш щастлив. Животът е прекрасен.
Докато вечеряха, възрастната жена непрестанно се въртеше около тях, сякаш не можеше да им се нарадва. Накрая тя се поколеба, но каза:
— Преди много, много време, когато Майкъл отиде да гледа онази пиеса, в която ти играеше, му казах, че трябва да признае чувствата си.
Лий се чувстваше приятно отпусната от първокласното вино, уютната обстановка и хубавата вечеря, затова само попита:
— Коя пиеса си гледал?
— „Плеяда“.
Ужасена, тя избухна в смях и като поглеждаше ту веселото лице на старицата, ту невъзмутимото изражение на Майкъл, рече:
— Въобще няма да го питам как се е почувствал, защото беше ужасно. Това бе първата ми изява като професионална актриса.
— Пиесата беше ужасна, не ти — спокойно рече Майкъл.
Лий едва сега осъзна кога участва в тази постановка и объркано промърмори:
— Ама това бе преди години, ти още работеше в магазина. Не знаех, че обичаш театъра. Никога не ми каза. Естествено — добави тя с обвинителна усмивка, — ти не си ми казвал и че не го харесваш. Всъщност ти май въобще не ми говореше тогава.
Един от сервитьорите направи знак на госпожа Анджелини и тя рече:
— Налага се да ви оставя. Трябва да се отбиеш в магазина, преди да си отидете — каза тя на актрисата.
— Вече бяхме там. Трябваше да си купя круши — отвърна Лий и добави: — Всъщност има само още едно място в Ню Йорк, където продават хубави круши като вашите, но там са много скъпи.
— „Дийн и Делука“ ли? — попита старата жена.
— Точно така…
— Точно оттам взимахме крушите ти.
— Как така?
— Всяка седмица Майкъл отиваше там, за да ти купи круши. — Госпожа Анджелини поклати глава. — Ходеше на училище и нямаше никакви пари… Обаче искаше ти да можеш да си купиш най-хубавите круши. За теб само най-доброто бе подходящо.
Лий погледна към Майкъл, който изглеждаше изненадан. Тя отново се обърна към старицата и си взе довиждане с нея, проследявайки я как се отдалечава.
Когато пак погледна Майкъл, той вече бе приковал поглед в нея и бавно въртеше високата винена чаша в кръг.
— Ходил си в „Дийн и Делука“, за да ми купуваш круши?
Той кимна едва забележимо, а погледът му не се отместваше от лицето й.
Лий не можеше да повярва. Той бе купувал плодовете за нея и бе отишъл да гледа пиесата. Спомняше си първата им среща в магазина и с какво е била облечена тя. Беше я спасил от нападателите на улицата, а за да се види какво става извън магазина, трябваше да е застанал на вратата. Значи я бе гледал. Или пък бе бдял над нея? Винаги се бе учудвала на късмета си онази нощ. Сега Майкъл отново й се притичваше на помощ в най-страшния и самотен момент от живота й.
Сърцето й подскочи, когато най-сетне се досети за единственото обяснение. Реши да спести неудобството и на двама им, като се преструва на объркана. В края на краищата нали бе актриса.
— Не разбирам — рече.
— Мисля, че разбираш.
— Не, не съм сигурна…
Той остави салфетката си на масата и заяви:
— Трябва да тръгваме. Готова ли си?
— Майкъл, моля те! — удивена, засрамена и объркана, настоя тя. — Нали не искаш да ми кажеш, че… си бил влюбен в мен?
Той само повдигна многозначително вежди.
Лий не можеше да повярва, че това е възможно. Загледа се във фреската зад гърба на Майкъл и се зачуди как съпругът й бе успял да я третира като любовниците си, а мъжът, с когото бе в момента…
— Не ти ли стигат лъжите в този живот? — тихо я попита той.
Лий кимна леко. Не смееше да погледне Майкъл в очите.
— Няма смисъл да спорим за нещо, което вече знаеш, че е истина.
Тя поклати глава:
— Да, така е.
— От друга страна — рече той с усмивка, — това бе преди много време.