Младата жена се засрами, че е направила от мухата слон.
— Да, прав си. — Пое дълбоко въздух и отметна косата от челото си. Усмихна се и Майкъл затаи дъх. Изпитваше непреодолимо желание да я целуне. — Благодаря ти, че пожела да бъдем честни докрай. Благодаря ти и за вечерята. Беше прекрасна и незабравима вечер.
Майкъл взе решение:
— Вечерта още не е завършила.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, докато ставаше от стола си.
— Искам да видиш дома ми. Сърцето заби лудо в гърдите й.
Четирийсет и седма глава
Лий влезе в колата, а Майкъл се настани до нея и прехвърли ръка на облегалката зад гърба й. Беше собственически жест, ала той дори не я докосваше. Беше доволна, че не прави опит да я докосне, ала стомахът й се свиваше от напрежение, понеже не знаеше какви са намеренията му.
— Как беше вечерята? — попита Джо.
— Много вкусна — отвърна Майкъл, след като изчака Лий да отговори, но тя не каза нищо.
Лий почти не обърна внимание на разговора. Все още не можеше да осмисли нещата, които бе научила през последните десетина минути в ресторанта. Не знаеше как да възприеме казаното от госпожа Анджелини, нито поведението на Майкъл, след като старицата се сбогува с тях. Първо я бе наблюдавал мълчаливо, без да се извинява или да обяснява. Когато тя се опита да се престори на разсеяна, той й даде да разбере, че няма да търпи никакво увъртане. От една страна, Валенте можеше да сложи бръшлянова стена в центъра на ресторанта си, за да предпази Лий от злите езици, и да бъде мил с нея, ала при най-малката преструвка от нейна страна се обиди.
Тя не го разбираше. Не можеше да повярва, че той ще се опита да я прелъсти тази вечер, дори не можеше да си представи защо му е да го прави. И въпреки това… имаше нещо категорично в думите му: „Вечерта още не е завършила“ и „Искам да видиш дома ми“, което я тревожеше. Майкъл беше невероятен мъж и Лий не желаеше да развали приятелството си с него. Дори не знаеше дали връзката помежду им е достатъчно силна, че да я подлагат на такова изпитание.
Въздъхна и погледна през прозореца. Сякаш усетил объркването й, Майкъл я прегърна през раменете, милвайки ръката и успокоително.
Джо спря пред сградата, в която живееше Майкъл на Сентръл Парк Уест.
— Да почакам ли тук?
— Ти нямаш ли свободно време? — пошегува се Майкъл.
Лий слушаше разговора като омагьосана.
— Тц. Никога. Работя денонощно. Такава ми е службата.
— Значи тази вечер си ударил джакпота — заяви Валенте, слезе и затръшна вратата на колата, слагайки край на спора. — Ще докарам Лий с такси и после ще си взема колата.
Четирийсет и осма глава
Майкъл вкара картата — ключ в ключалката на асансьора и Лий осъзна, че апартаментът му е мансарден. Беше прекалено уплашена, за да води празни разговори, затова двамата мълчаливо се качиха до двайсет и осмия етаж.
В апартамента му бе тъмно като в рог, ала вместо да светне лампите, Майкъл застана зад нея и постави ръце на раменете й.
— Може ли да взема палтото ти? — попита.
Пръстите му докоснаха раменете й, когато понечи да свали палтото й, и Лий потрепери.
— Няма да го свалям. Тук е малко хладно.
— Ще включа отоплението — твърдо отвърна Валенте.
Лий се предаде и му подаде палтото си, за да го закачи в гардероба.
— Готова ли си? — попита той.
— За какво? — разтревожено попита тя.
— За първото впечатление. — Майкъл се отдалечи и включи осветлението. Меката светлина разкри нещо, което според нея бе голо пространство, сигурно цял акър. Помещението бе огромно, с подове от лъскав черен мрамор, разделено на две овални половини с множество бели арки и колони.
Нямаше никакви мебели! Нито мебели… нито легло. Нямаше легло… нямаше опасност това необикновено приятелство, което толкова ценеше, да бъде разрушено.
— Още не съм се нанесъл. Напрежението й изведнъж се стопи.
— Тук е… прекрасно — въздъхна тя, слизайки по стълбите във фоайето. — Оттам се вижда река Хъдзън — рече и посочи високите подиуми вляво. После въпросително погледна мъжа зад себе си.
Това е трапезарията. От дясната ти страна е дневната. Лий се обърна да разгледа витото стълбище зад гърба си, което имаше интересни перила от ковано желязо и водеше към просторна тераса.
— Красиво е.
Майкъл я поведе през арката към трапезарията. Стъпките им глухо отекваха в обширното празно жилище.
— Май че не обичаш тесните места — усмихна се тя. — Аз също.
Приветливата кухня преминаваше в голяма гостна с панорамни прозорци на две от стените, разкриващи гледка към реката и Сентръл Парк.