— А какво мислиш за оловния рицар от предишната ниша?
Лий учтиво се върна пред рицаря, за да го разгледа отново, сякаш се чудеше как да похвали евтината статуетка.
— Светлината е чудесна.
Сърцето му се сви от нежност.
— Винаги съм се възхищавал на изтънченото послание, което отправя статуетката.
— Според теб колко струва?
— Точно този рицар е безценен.
— Разбирам — Лий отиде пред друга ниша и се наведе, за да разгледа скулптурата, изложена там. Майкъл се загледа в меката й коса. — Знаеш ли — рече тя, сякаш удивена от внезапен спомен, — преди време подарих на един мъж същата такава фигурка на оловен рицар.
— Наистина ли? Той как реагира?
— Не я искаше. Всъщност той не искаше да има нищо общо с мен. Не ми говореше, а когато се налагаше да ми проговори, беше неучтив, дори язвителен.
— Ама че кретен.
Лий се приведе леко, за да разгледа нишата с поредния експонат.
— Да, такъв беше. Но поради причини, които така и не успях да си обясня, винаги много се натъжавах, когато не ми говореше. Все се опитвах да се сприятеля с него.
— Сигурно е знаел това.
— Може би. Обаче знаеш ли кое е наистина странното? Години по-късно открих, че той е похарчил цяло състояние, за да ми купи кошница с круши, която не ми донесе лично… а освен това е ходил и да ме гледа в театъра. — Лий разгледа следващата ниша, след това и последната, и бавно започна да се връща към началото на малката изложба. — Една нощ дори рискува живота си, за да ме спаси. Това не ти ли се струва малко странно?
— На пръв поглед, може би.
— Какво мислиш, как да постъпя?
— Ако бях на твое място — изненадан, Майкъл остави чашата си с бренди на библиотеката и тръгна към Лий, — щях да настоявам за обяснение.
Тя го изгледа крадешком и тихо каза:
— Е, имаш ли обяснение?
— Да. — Майкъл я хвана за ръката и я обърна към себе си. — Преди четиринайсет години исках да имаш най-вкусните круши в щата Ню Йорк и исках аз да съм този, който ти ги осигурява, исках да говориш с мен, исках и аз да мога да говоря с теб. Исках да задържа подаръка, който ми направи, исках аз самият да те обсипя с подаръци. С две думи, исках теб.
— И си си мислел, че ще ме накараш да те харесвам и да те желая с враждебното си поведение?
— Не — рече гой и поклати глава. — Тогава вече имах тъмно минало и неясно бъдеще. Не исках да имаш нищо общо с мен. Исках нещо много по-добро за теб от себе си. Освен това бях на мнение, че ти заслужаваш нещо адски по-добро от онзи лицемерен, претенциозен задник, по когото хлътна. Направо не можех да повярвам, че те спасих от себе си, само за да те подаря на Логан Манинг.
Известно време Лий мълча, борейки се с желанието едновременно да плаче и да се смее, и да целуне Майкъл Валенте.
— Това е най-странната история, която някога съм чувала. Освен това е и много романтична.
Той й се усмихна, прегърна я през раменете и я поведе към елегантното антре. Избра тъкмо този момент да й признае нещо толкова затрогващо, че Лий нежно склони глава на рамото му:
— Във всеки кабинет, който съм имал, винаги е имало специално кътче за този оловен рицар. Той ми беше като пътеводна светлина. В началото, когато се колебаех за нещо, просто поглеждах малката оловна фигурка и си спомнях, че в твоите очи съм „галантен“ и че трябва да направя единствения етичен и правилен избор. Нямах кой знае колко много възможности да бъда „галантен“, затова просто се придържах към етиката — пошегува се той.
Майкъл спря в антрето и приседна на страничната облегалка на един от диваните, после придърпа Лий към себе си и обгърна с ръце талията й.
Тя усети, че иска да й каже нещо много важно, защото, изглежда, мислеше за това от доста време. Или търсеше подходящите думи, или просто не знаеше какво да каже. Лий се пресегна и взе от масичката чашата си с бренди, отпи, чакайки го да заговори. Не можеше да откъсне очи от него. Майкъл изглеждаше много привлекателен в скъпата си бяла риза. Лицето му бе красиво и сурово, понякога по-сурово, отколкото красиво, но бе много по-мъжествено от лицето на Логан. Силата и волята на Майкъл си личаха в изсечените черти на лицето му, а гордостта личеше в красивите му тъмни очи. Той имаше изумителни очи. Очи, които понякога излъчваха студенина, а в следващия миг — нежност и топлина. Очи, които излъчваха мъдрост и знание. Вниманието на Логан винаги беше раздвоено, а очите му рядко се спираха на човека до него, винаги бяха далечни, издаваха мислите му, насочени към нещо друго.
Майкъл не забеляза, че Лий се взира в лицето му. Опитваше се да реши какво да й каже. Знаеше какво иска да й каже: „Влюбен съм в теб. Ела с мен в спалнята и ще те накарам да забравиш колко много те нарани той.“ Проблемът бе, че предателството на покойния й съпруг щеше да събуди недоверието у нея и тя нямаше да повярва в искреността на чувствата му, нямаше да му позволи да я отведе в спалнята.