Майкъл съзнаваше това, както съзнаваше, че чувствата на Лий към него са много по-дълбоки, отколкото тя можеше да си признае в този момент. Между тях винаги бе съществувала невидима връзка. Преди години Лий беше забелязала доброто в него и инстинктивно го бе подтикнала да го разкрие. Дори сега, когато съвсем разбираемо всички вярваха в обвиненията срещу Майкъл Валенте, когато всеки един вестник можеше да направи разследване, основавайки се на теорията си, че той е убил Логан Манинг, дори сега — Лий, която трябваше да бъде най-подозрителна, оставаше най-смелият му защитник.
За съжаление това бяха все емоционални неща, а Майкъл не мислеше, че Лий е готова да говори за тях, защото чувствата й бяха объркани. Въпреки всичко той реши да опита. Плъзна длани по ръцете й и тихо попита:
— Вярваш ли в съдбата?
— Вече не — отвърна тя и се замисли. После сбърчи носле и попита: — А ти?
Майкъл се изпълни с омраза към Логан Манинг.
— Аз съм полуиталианец, полуирландец. Прадедите ми са измислили суеверието и фолклора. Разбира се, че вярвам в съдбата. — Лий се усмихна на думите му и той уверено продължи: — Вярвам, че е било писано да ми подариш този рицар. Вярвам, че е било писано ти да бъдеш моята пътеводна светлина в живота. — Видя как очите й потъмняха, защото съмнението скова сърцето й, ала продължи, изпитвайки чувствата й: — Вярвам, че на мен ми е било писано да те закрилям. Вярвам, че ми беше писано да бъда до теб, когато те нападнаха преди четиринайсет години. Аз трябваше да те закрилям — нещастно изрече той, — но се провалих и позволих на Логан Манинг да те грабне. Знаеш ли в какво друго вярвам?
— Не смея да попитам. „Проклет да си Логан Манинг!“
— Вярвам, че съдбата ми дава втори шанс да изпълня онова, което ни е било писано.
— И… какво мислиш, че ни е било писано? — предпазливо и учудено попита тя.
— Вече ти казах — рече Майкъл, опитвайки се думите му да не звучат прекалено тържествено, — писано ми е било да те закрилям. А част от тази задача в момента е да ти помогна да забравиш Логан. Време е да му отмъстиш за всички изневери и за това, че предаде доверието ти. Докато не си възвърнеш гордостта, няма да се съвземеш.
— И как по-точно ще си отмъстя?
Майкъл я погледна и се усмихна закачливо:
— Око за око… Той ти изневери, затова сега ти трябва да му изневериш, да изневериш на паметта му.
Очите й се смееха и тя прехапа устни, за да прогони изпушилия я смях. Ала гласът й бе изпълнен с чувство, когато каза:
— Да си се сещал да пледираш за невменяемост, когато полицията те е арестувала? Защото ми се струва, че щяхме да те отървем…
— „Ние“ ли? — прекъсна я той. — Виждаш ли колко естествено се вписваме в един екип. Ти не искаше да се бориш за себе си, но когато онзи вестник пусна лъжи за мен, ти се изправи срещу всички мои врагове. — Засмя се и учудено поклати глава, добавяйки: — Само какъв тандем щяхме да бъдем преди четиринайсет години. Но това беше тогава, а сега аз съм тук, готов съм да изпълня предопределеното и да ти помогна да отмъстиш на Логан още тази вечер. Всъщност съм доброволец. Ела в спалнята с мен.
Сега за пръв път Лий осъзна, че намеренията му са сериозни. Много, много сериозни.
— Не! Категорично не! Това е лудост. Всичко ще се промени. Нищо няма да е същото. На мене ми харесва връзката ни каквато е в момента. Освен това няма да е правилно, няма да е честно.
— За кого?
— За теб! Как можа да си помислиш, че някога… бих… бих те използвала така? Дори не би ми хрумнало!
Майкъл се засмя.
— Аз искам да бъда използван.
Майкъл се смееше, но Лий знаеше, че той е непоколебим. Решимостта се усещаше в тона му. Дори самата мисъл да отиде с него в спалнята, да се предаде емоционално и физически, я караше да трепери от ужас. Щеше да го загуби заедно с малкото самоуважение, което й бе останало.
— Моля те — с болка изрече, — моля те, не ми причинявай това. Нека нещата да останат каквито са. Аз не желая да… да го правя. С никого.
Отдръпна се, за да остави чашата си на масичката, ала Майкъл се изправи на крака и я прегърна още по-силно.
— Ще ти се наложи да ми кажеш защо… — Ярост и омраза срещу Логан Манинг кипяха във вените му като киселина, ала гласът му остана спокоен: — Защото иначе не приемам „не“ за отговор.
Гласът й затрепери и тя склони глава на гърдите му. Отчаянието и унижението я задушаваха.
— Бъди проклет, защо ми причиняваш това! Не можеш ли да пощадиш гордостта ми?