— Така ли, и защо?
— Още не съм сигурна. Питието е за вас. Скоч. Без лед. Без вода. Нали това пиете?
Той я изгледа подозрително и с нежелание прие напитката.
— Може би искате да повярвам, че знаете какво пия, защото сте астролог?
— Щяхте ли да ми повярвате, ако ви кажа, че е истина?
— Не.
— Тогава нека си призная — знам какво пиете, защото домакинята ни ми каза и ме помоли да ви го донеса.
Студенината в погледа му изчезна, когато се обърна към Лий:
— Много мило от ваша страна.
— Благодаря — отвърна тя и се озърна.
Нямаше търпение да се махне.
Сибил отново я спаси:
— Логан ме помоли да ти предам да отидеш при тях и да разрешиш някакъв спор относно пиесата.
— Значи няма да е лошо да видя какво става. — Лий се усмихна на приятелката си и вместо да се ръкува с Валенте, кимна учтиво. — Радвам се, че се запознахме — изрече и когато си тръгна, чу как приятелката й му казва:
— Да седнем някъде, господин Валенте. Можете да ми разкажете за себе си. Или ако предпочитате, аз мога да ви разкажа за вас самия.
Последните гости си тръгнаха едва след четири сутринта. Лий угаси лампите и двамата с Логан се отправиха към спалнята си.
Той плъзна ръка около талията й и попита закачливо:
— Как се чувстваш сега, когато те наричат най-талантливата актриса, красила сцената на Бродуей?
— Чудесно. — Беше превъзбудена през цялата нощ, но щом зърна огромното легло с балдахин и мекия дюшек, силите като че ли я напуснаха. Още преди да съблече вечерната си рокля, се запрозява, а когато Логан излезе от банята, вече заспиваше.
Той се настани до нея и я целуна по бузата, ала Лий успя само да се усмихне.
— Така ли ми благодариш за рубинения медальон? — шеговито прошепна той.
Тя се притиснало него и измърмори:
— Аха.
Съпругът й се засмя:
— Предполагам, че ще трябва да изчакам да ми поднесеш благодарностите си, когато отидем в планината.
На Лий й се стори, че са минали едва пет минути, когато Логан я събуди, напълно готов и нетърпелив да тръгне за хижата.
Това беше в неделя сутринта. Сега бе вторник вечерта.
Логан се беше загубил някъде в снега… и вероятно се молеше Лий да направи нещо и да го спаси.
Пета глава
В десет и половина сутринта на другия ден Лий беше силно обезпокоена. Детектив Литълтън й се бе обадила преди три часа, за да я осведоми, че предишната нощ с партньора й не са успели да открият хижата и че сега отново са на път и я търсят. Беше й обещала да се обади, ако има някакви новини.
Изглежда, всички останали телефонни обаждания минаваха първо през регистратурата, защото през нощта човек от персонала на болницата беше оставил купчинка със съобщения на нощното й шкафче. Тя нямаше какво друго да прави, освен да препрочита съобщенията си.
Джейсън беше звънял шест пъти, а предпоследното му съобщение бе направо грубо: „От болницата задържат всичките ти обаждания и не позволяват свиждания. Кажи на лекарите си да ме пуснат да дойда да те видя и ще съм при теб само за три часа. Обади ми се, Лий. Обади се първо на мен. Обади ми се. Обади ми се.“ Последното му съобщение беше оставено едва две минути след предното. Този път Джейсън искаше да й разкаже за пиесата: „Джейн изпълнява ролята ти добре, но далеч не е на висотата ти. Опитай се да не се тревожиш много за представлението.“ Лий дори не се бе сетила за пиесата или за дубльорката си. Беше изумена от съобщението на Джейсън и че дори му е хрумнало, че в такъв момент ще се тревожи за проклетата пиеса.
Освен съобщенията на Джейсън имаше още дузини телеграми и обаждания от нейни приятели и бизнес партньори и познати на Логан. Хилда също се беше обаждала, съобщението й гласеше: „Оздравявайте бързо.“ Прес агентката на Лий и секретарката й също бяха звънели да им даде инструкции веднага щом се почувства по-добре, за да им се обади.
Тя продължи да прелиства съобщенията, утешена донякъде от загрижеността на познатите и близките си. Изведнъж попадна на съобщение от Майкъл Валенте: „Мисля за теб. Обади ми се на този номер, ако мога да помогна с нещо.“ Остана потресена от фамилиарния му тон, но усети, че неприязънта й се дължи по-скоро на собствената й антипатия към него, отколкото към думите му.
Неспособна да стои повече със скръстени ръце, Лий остави купчинката листове настрани, избута масичката с недокоснатата закуска и взе телефона. Когато се представи на оператора, той й се стори стреснат и в същото време щастлив, че разговаря с нея.
— Съжалявам, че ви затрупват със съобщения за мен — започна тя.
— Няма нищо, госпожо Манинг. Това ни е работата.
— Благодаря. Обаждам се, защото исках да се уверя, че не задържате никакви обаждания от полицията или от съпруга ми.