За миг Маккорд се поколеба, ала после се съгласи:
— Добре, но ще направя поне шест копия и ще ги заверя нотариално. Освен това се обади на сенатора и му кажи, че може да закъснееш за коктейла.
„Той знае!“ — осъзна Сам. Сетне веднага се досети, че Мак не би я включил току-така в екипа си, без да я е проучил. Той беше много внимателен към всичко, което правеше. Включително, когато целуваше една жена.
— Добре, лейтенант — пошегува се тя. — Ще му се обадя.
Сам отново се обърна да си върви, ала сериозният му тон и дрезгавият му глас я накараха пак да се обърне.
— Сам…
— Да?
— Много си красива.
Сърцето й заби лудо и тя щастливо се засмя:
— Колко странно, преди малко и аз си помислих същото за теб.
Саманта тръгна към вратата и Маккорд се загледа след нея. После посегна към телефона, ала забеляза драсканиците по тетрадката си. Беше изпълнил цялата жълта страница с две думи: „Моя е.“
Шейсет и четвърта глава
В три часа полицаите, които следяха Майкъл Валенте, се обадиха на Маккорд и му съобщиха, че италианецът се е върнал в кабинета си в сградата на корпорацията си на Шесто Авеню в Манхатън.
В четири без петнайсет Сам и Маккорд се качиха на четирийсет и осмия етаж, за да се срещнат с Валенте в кабинета му.
Бюрото на рецепцията бе изработено от плътно опушено стъкло и се намираше в средата на просторно помещение с подове, застлани с дебели килими. Чакащите можеха да се настанят на удобни меки мебели. В елегантната приемна имаше много стъклени скулптури, поставени на различни места под специални лампи. Повечето от тях бяха абстрактни и много красиви.
Извън приемната се виждаха много врати, всичките затворени. Двама мъже и една жена се бяха настанили на мек диван близо до една от затворените врати. В помещението имаше още един мъж, който бе седнал близо до панорамните прозорци и бе оставил куфарчето си на пода, за да разгледа някакви списания.
Маккорд се легитимира пред момичето зад бюрото и поиска да се срещне с господин Валенте. Обикновено, когато на някой чиновник му бъдеше показана детективска полицейска значка, човекът веднага започваше да любезничи и да нервничи. Такива хора не реагираха с досада на полицейско посещение. Младата и красива жена зад стъкленото бюро определено правеше изключение. Тя погледна значката на Маккорд, после изгледа и самия Маккорд с отегчение и се изгуби някъде в дългия коридор.
— Май не се впечатли много — пошегува се Сам.
— Забелязах — отвърна Мак и понижи глас. — Ако успеем да се срещнем с Валенте, той ще се опита да запише разговора ни заради собствената си сигурност, в случай че му устройваме капан. Не е новак в играта на котка и мишка между полицаи и заподозрени. Не казвай нищо определено, преди да съм успял да го убедя да не записва думите ни. Ако не ми повярва или избере да си отмъщава, въобще не ми се иска да разполага с касета, която да връчи на адвокатите си.
Младата жена бързо се върна, следвана от спретната жена на средна възраст, облечена в светлорозов вълнен костюм. Тъмната й коса бе подстригана късо, а осанката й бе като на кралица. Тонът й бе приятен, но делови:
— Аз съм госпожа Евънстън, секретарка на господин Валенте. Моля, последвайте ме.
Детективите тръгнаха след нея по дългия коридор, минаха през някакъв портал и после завиха по друг коридор, докато най-накрая стигнаха до една врата. Госпожа Евънстън отвори, направи път на Маккорд и Саманта, усмихна се делово и много любезно и възпитано изрече:
— Господин Валенте предложи да отидете на мястото, където слънцето не огрява.
Вратата водеше право към фоайето с асансьорите.
— Знаех си, че е прекалено лесно — отбеляза Маккорд, докато двамата отново вървяха към бюрото в приемната. — Защо ти не опиташ този път.
— Ще трябва да му върна картичката, в противен случай само ще си загубим времето.
Красавицата зад бюрото ги изгледа сърдито, ала Сам мило й се усмихна и извади от чантата си химикалка и лист хартия. На листчето, което после подаде на жената заедно с картичката, написа няколко думи:
„В плика е нашето предложение за примирие. Ваше е, без значение дали ще се съгласите да се срещнем или не. Моля, отделете ни две минути. Става дума за Л.М и е спешно.“
Сам връчи плика на жената заедно с една от визитните си картички и учтиво я помоли:
— Моля ви, предайте това на секретарката на господин Валенте и ако е необходимо, й покажете бележката ми, за да я прочете веднага. — Младата красавица явно добре знаеше, че секретарката на Валенте ги е изхвърлила през задния вход, затова само сви рамене, остави плика и бележката настрана и се загледа в монитора на компютъра си.