— Хилда! О, не, Хилда! — Джо се наведе над отпуснатото тяло, за да провери дали има пулс, после се изправи и се втурна към трапезарията. Вдигна телефона, успя да набере девет — едно…
Внезапна остра болка експлодира в гърдите му. Джо О’Хара се свлече на пода, стискайки с все сили телефонната слушалка, докато целият свят потъваше в страшна тъма.
Лий отключи входната врата, спря да закачи палтото си в гардероба и влезе в дневната. Бе нетърпелива да полегне за двайсетина минути, преди да се приготви за театъра, затова се отправи към спалнята си.
Леглото вече бе оправено, забеляза тя още от коридора. „Хилда никога не забравя нищо!“ — с усмивка си помисли Лий, сещайки се за навика си да подремва преди представление. Реши да свали дрехите си и да си облече удобна роба, затова мина покрай леглото и погледна към голямото огледало на тоалетката си. Към нея вървеше жена… Жена, която носеше същата червена рокля и същото рубинено колие, с каквито Лий бе на рождения си ден. Всъщност жената не вървеше срещу нея, беше зад нея и във високо вдигнатата си ръка държеше тежка каменна ваза…
Шейсет и осма глава
Маккорд показа значката си на портиера в жилищната сграда на Джейн Сербинг.
— Днес виждал ли си госпожица Сербинг?
— Да, сър. Излезе преди няколко часа.
— Възможно ли е да се е върнала, без да си я забелязал?
— Доста е необичайно.
— „Необичайно“ не е достатъчно точен отговор — заяви детективът и влезе във фоайето.
Пазач в тъмночервена униформа, същата като на портиера, седеше зад едно бюро. Маккорд показа значката си и на него с думите:
— Трябва да отида в апартамента на госпожица Сербинг.
— Двайсет и четвърти — А — рече мъжът, изправи се бързо и отиде до асансьора заедно със Сам и Мак. Вкара ключа си и вратите се отвориха. — Веднага накарай някого, който има ключ от апартамента, да се качи горе — нареди Маккорд.
Детективите влязоха в асансьора. Колкото по-високо се качваше асансьорът, толкова повече се покачваше и нивото на адреналина. Саманта познаваше тази тръпка — беше й се случвало и преди. Познаваше страха, признаваше си го, затова се съсредоточи и се стегна. Отвори чантичката си и хвана здраво пистолета си — деветмилиметров „Глок“.
Маккорд почука на вратата на апартамента, ала никой не му отвори. Той отново натисна бутона на звънеца, когато се появи портиерът с ключ от жилището.
— Сигурни ли сте, че е редно да ви пускам вътре? — попита набитият мъж.
— Бих ли излъгал? — попита Маккорд и приближи ръката на мъжа към ключалката.
Човекът отключи и лейтенантът го бутна назад:
— Стой настрана! — предупреди го.
После откопча кобура под мишницата си и извади своя Глок четирийсет и пети калибър.
— Мили, Боже! — изплаши се човекът. — Какви ги вършите? — Погледът му се спря на Сам, като че ли елегантно облечената красива жена щеше да внесе малко здрав разум в ситуацията.
Саманта обаче не отвърна нищо. Тихо свали велурените си обувки, извади пистолета си, вдигна го високо и го стисна с всички сили.
— Готова ли си? — прошепна Мак, който бе застанал от другата страна на вратата.
Посегна към бравата, погледна Сам без капка колебание — бе готов да й повери живота си.
Сам кимна твърдо, притисна се към стената, когато той блъсна вратата и тя с трясък се отвори.
Посрещнаха ги непрогледен мрак и глуха тишина.
Маккорд се пресегна, опипа стената и включи осветлението.
Лампите светнаха. Дневната и трапезарията изведнъж се появиха пред погледа на детективите. Нямаше никого. Поне на пръв поглед.
Мак тихо направи знак на Сам да го последва вътре. Тръгнаха надясно.
Стая след стая те претърсиха апартамента от единия до другия край.
— Сигурно е в театъра. Да вървим.
— Първо погледни нещо — каза тя и го и заведе до един гардероб. Внимателно с крак повдигна дълъг сатенен халат и отдолу се показа тъмнозелен спален чувал, навит на руло и прилежно завързан.
— Липсващият спален чувал.
Докато Сам бързо нахлузваше официалните си обувки, Маккорд даваше кратки инструкции на портиера:
— Остани във фоайето и ако госпожица Сербинг случайно се прибере, не й казвай, че сме идвали. Обаче ми се обади незабавно. Веднага ще пристигне кола и тогава ще можеш да отидеш да си вършиш работата.
— Добре. Обаче, лейтенант… — прекъсна го мъжът и взе визитната му картичка.
Маккорд не за пръв път попадаше в подобна ситуация и знаеше, че повечето цивилни първо изпадаха в шок, а после ги обземаше въодушевление и възбуда. И сега, след като опасността бе отминала, мъжът нетърпеливо рече:
— Не бих искал да ви казвам как да си вършите работата, но не забравихте ли нещо, когато размахахте пистолетите?