— Не, не. Разбира се, че не. Веднага бихме свързали полицаите с вас, а и всички знаем, че съпругът ви е в неизвестност. В никакъв случай не бихме задържали обаждането му. Лекарят ви и детективите от Ню Йорк ни дадоха специални указания за обажданията. Трябва да свързваме всеки, който твърди, че има информация за съпруга ви, но от останалите трябва да записваме съобщения. Репортерите ще прехвърляме към администрацията, за да може да говорят с тях.
— Благодаря ви — промълви Лий. Беше разочарована. — Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности.
— Моля се за вас и за съпруга ви — каза операторът.
Искреността на думите му почти я разплака и гласът й се разтрепери от страх и благодарност:
— Не спирайте да се молите.
— Обещавам.
— Налага се да проведа няколко междуселищни разговора. Как да го направя от телефона в стаята си?
— Имате ли телефонна кредитна карта?
Кредитните карти, портфейлът и електронният й органайзер бяха в колата на дъното на езерото, но тя знаеше наизуст номера на телефонната си карта, защото я използваше често.
— Да, имам.
— Тогава наберете деветка за външна линия и използвайте картата си.
Лий се опита да се свърже с Логан по мобилния му телефон. Когато той не отговори, позвъни на Хилда да провери дали тя не знае нещо ново, ала разтревожената германка повтори само онова, което Лий вече знаеше от детективите.
Понечи да набере номера на Джейсън, когато в стаята влезе една сестра и я прекъсна:
— Как се чувствате днес, госпожо Манинг?
— Добре — излъга тя, докато жената проверяваше системите, прикрепени към тялото й.
— Не сте ли използвали системата с морфина? — попита сестрата с объркано и ядосано изражение.
— Нямам нужда. Добре съм. — Всъщност цялото тяло я болеше и туптеше от нараняванията, а сестрата явно добре знаеше това. Жената се втренчи в Лий, намръщи се недоверчиво и тя беше принудена да си признае: — Не искам морфина, защото трябва да съм на себе си тази сутрин.
— Имате нужда да се избавите от болката и да си почивате, за да може тялото ви да оздравее.
— По-късно ще ми я сложите.
— Освен това трябва да се храните — изкомандва сестрата и бутна масичката към нея.
Когато сестрата си отиде, Лий отново измести подноса със закуската и посегна към телефона. Събуди Джейсън.
— Лий? — сънливо измърмори той. — Лий! Мили Боже! — развика се драматургът, когато внезапно се разсъни. — Какво става? Как си? Знаеш ли нещо за Логан? Той добре ли е?
— Нямам вести от него. Добре съм. Малко съм насинена и унила, но това е всичко. — Лий долови вътрешната борба на приятеля си, който не я попита кога ще може да се върне в театъра. — Искам да те помоля за една услуга.
— Само кажи.
— Може би ще наема хора да търсят Логан. На кого да се обадя? На частни детективи ли? Познаваш ли някого?
— Скъпа, не мога да повярвам, че смееш да се съмняваш. Как според теб открих, че Джеръми ми изневерява? Как според теб се отървах от онзи шарлатанин, който искаше да плащам…
— Можеш ли да ми дадеш телефонните номера на някоя кантора или детектив? — прекъсна го Лий.
Само докато извади химикалка от чекмеджето на шкафчето и докато запише номера, болката в тялото й стана толкова силна, че едва не изкрещя. Приключи разговора с Джейсън и затвори. Едва тогава се отпусна върху възглавниците и се съсредоточи върху дишането си, за да намали болката в ребрата. Все още лежеше замаяна, когато сестрата влезе отново в стаята и забеляза недокоснатата закуска.
— Наистина трябва да се храните, госпожо Манинг. Не сте хапвали нищо от дни.
Личната болногледачка на Лий беше много по-сговорчива, но сега не бе дежурна и нямаше да бъде при нея чак до вечерта.
— Ще хапна, но не сега…
— Настоявам. — Медицинската сестра отново побутна подноса към нея. Отвори пластмасовите капачета на чиниите и попита: — Какво ще опитате първо? Ябълковото пюре, пшеничения зародиш с кисело мляко или яйцата на очи?
— Не съм убедена, че ще мога да преглътна нещо.
Жената се намръщи и се загледа в списъка, оставен на подноса.
— Но вие си ги поръчахте снощи.
— Сигурно съм имала треска.
Явно сестрата се съгласи, но не се предаде.
— Мога да изпратя някого в кухнята. Какво обичате да закусвате?
Въпросът така разстрои Лий, напомняйки й за стария й живот, за сигурността и любовта, които я бяха обграждали, че очите й се напълниха със сълзи.
— Обикновено ям плод. Круша. И чаша кафе.
— Мога да го уредя. Дори няма да ми се налага да пращам някого в кухнята.
Тя тъкмо напусна стаята, когато Литълтън и Шрадер влязоха. Лий седна в леглото.