— Нищо. Е… има нещо… — Момичето взе огромната си чанта и извади няколко листа с печатен текст и един брой от „Ю Ес Ей Тудей“. Подаде листовете на актрисата, ала вестника остави при себе си. — Преди две седмици, след като интервюирах лейтенант Маккорд, завърших статията си за Майкъл, онази за часа по журналистически разследвания. Реших, че може би ще искаш да я прочетеш.
— С удоволствие — възкликна Лий, объркана от притеснението на Къртни.
Тя взе листовете и се облегна назад, за да прочете текста.
„Сред жителите на Съединените американски щати е разпространено схващането, че правосъдната система съществува, за да следи за спазването на законите, а когато тази система направи грешка, то тази грешка е повече за сметка на виновните, отколкото на невинните.
Повечето от нас вярват в това, както вярват в максимата, че човек е невинен до доказване на противното. Именно тази двойна застраховка предпазва хората от опасността да бъдат съдени непрестанно за едно и също престъпление и именно тя дава основание да смятаме, че след като дългът пред обществото веднъж е платен, то той е… изплатен завинаги.
Ала някои хора имат основания да се съмняват в коректността на концепцията и съмненията им са продиктувани от горчив личен опит. Майкъл Валенте е един от тези хора.
Не е лесно да бъде опознат. И докато не го опознаеш, е доста трудно да го харесаш и да се сприятелиш с него. Ала като всеки друг и Майкъл Валенте чете вестници, и гледа телевизионните новинарски емисии. Аз бях от хората, които си мислеха, че знаят всичко за него. Но това бе, преди да се запозная с него. Тогава също като вас не го харесвах.
Сега го харесвам.
Дори повече, възхищавам му се и го уважавам. Желая приятелството му, иска ми се да ми беше брат или чичо. Иска ми се да бях по-възрастна или той да бе по-млад, защото когато Майкъл Валенте обича някоя жена, той я обича безрезервно, напълно и завинаги. Завинаги.
Разбира се, има и уловка. Майкъл Валенте не може да те обича без последствия. Явно любовта му позволява на цялата правосъдна система да шпионира, да пречи, да лъже и да увърта и да подвежда под отговорност не само него, но и обичаните от него хора. Позволява й да нарушават всяко едно човешко и гражданско право, защитавано от конституцията и от самата правосъдна система.“
След тези уводни думи статията на Къртни изобилстваше от факти и прекъсваше емоционалния стил на разказване. Цитираха се някои документи от делата, водени срещу Майкъл. Когато Лий свърши да чете, момичето притеснено ядеше ябълка и крадешком поглеждаше към приятелката си. Лий обаче бе трогната от написаното. Хвана ръката на Къртни.
— Какво мислиш? — попита момичето.
— Мисля, че е чудесна. Ти си чудесна.
— Ами задръж тази мисъл.
— Защо? — Къртни се поколеба и Лий реши, че професорът в колежа не е харесал статията.
Тя попита момичето какво са казали преподавателите й.
Преди да отвърне, Къртни отново отхапа от ябълката.
— Ами, той не беше ентусиазиран като теб. Чете ми конско, че съм се отклонила от темата и че стилът ми на писане е „толкова възторжено сантиментален, че не може да се преглътне на празен стомах“. Каза, че единствената връзка между журналистическите разследвания и моята статия е, че съм използвала лист хартия, за да напиша информацията.
— Но това не е честно… — тъжно възкликна Лий.
— Защо да не е? Той е прав. Знаех, че ще наговори такива неща.
— Тогава защо написа статията?
Къртни отново отхапа от ябълката и замислено отвърна:
— Исках всичко около Майкъл Валенте да се изясни веднъж завинаги.
— Знам. И го оценявам. Обаче също така си спомням, че щяха да пишат само една шестица и че ти отчаяно я искаше.
— Получих си я.
— Така ли? Но как?
— Получих най-много точки от всички за „степен на трудност по отношение на уреждането на интервюто“ и за „интересната гледна точка“.
— Аха — засмя се Лий.
— Обаче нещо друго ми гарантира шестицата на практика.
— Какво? — попита Лий.
Вместо да отговори, Къртни взе вестника и го разтвори на вътрешна страница. После го плъзна по масата към приятелката си.
— Направих дебюта си.
Лий се ококори разтревожено и изненадано.