За пръв път заговори и Литълтън. Гласът й прозвуча малко колебливо:
— Има още нещо, за което искаме да ви попитаме… — Лий преглътна сълзите си и погледна красивата брюнетка. — Днес сутринта полицай Боровски се върна от почивка и ни извести, че през септември сте съобщили за преследвач. Тъкмо полицай Боровски е записал оплакването ви, а сега е предположил, че тази информация няма да ни е излишна. Дълго време ли продължиха тези проблеми?
Сърцето на Лий подскочи от уплаха, а гласът й затрепери от ужас. Полицаите едва чуха думите й:
— Да не би да смятате, че преследвачът ме е избутал от пътя и че може да е направил нещо на съпруга ми?
— Не, не. Нищо подобно — меко я успокои Литълтън с усмивка. — Просто се опитваме да помогнем. Главните пътища вече са разчистени. Електричеството и телефоните работят, с изключение на една-две съвсем изолирани местности, но и там отстраняват авариите. Съпругът ви ще бъде открит всеки миг. Помислихме си, че докато работим с вас, ще желаете да разкрием самоличността на вашия преследвач. Но ако не желаете…
— Ще ви бъда задължена, ако го направите — прекъсна я Лий, вкопчвайки се като удавник за сламка в обяснението на брюнетката.
— Какво можете да ни кажете за преследвача?
Лий разказа всички случки, които я бяха обезпокоили.
— Значи ви е изпращал орхидеи? — попита Литълтън, когато разказът свърши. — Четохте ли картичките към букетите?
— Не.
Полицайката стана и отиде до белите орхидеи.
— От Стивън Розенбърг са — прочете тя.
— Той е един от спонсорите на пиесата — обясни Лий.
Литълтън започна да чете имената и съобщенията на всички картички. Прегледа половината и кимна към телефонните съобщения и телеграми, оставени на нощното шкафче на актрисата:
— Прегледахте ли ги внимателно?
— Повечето.
— Нали няма да имате нищо против, ако детектив Шрадер ги прегледа, докато аз довърша с тези?
Лий нямаше нищо против, но Шрадер не изглеждаше да гори от ентусиазъм, когато се пресегна да вземе листовете. Щом името в картичката и на последния букет се оказа познато на Лий, Литълтън взе якето си. Шрадер също се изправи и набързо прегледа останалите съобщения. Тъкмо четеше едно от последните съобщения, когато поведението му изведнъж се промени. Мъжът се вторачи в Лий, изучавайки лицето й като на напълно непозната, като на престъпница.
— Предполагам, че Майкъл Валенте ви е много близък приятел?
Лицата на детективите накараха Лий да се почувства омърсена.
— Не, не е — възрази тя. — Запознах се с него на партито по случай премиерата в събота вечерта. — Не каза нищо повече. Не искаше да им казва, че празненството е било в дома й и особено, че Логан и Валенте водеха преговори за общ бизнес. Не искаше да каже нещо, което можеше да промени мнението на полицаите за съпруга й, не искаше те да си помислят, че той не е честен бизнесмен и любящ съпруг, който в момента е изчезнал. А това беше самата истина.
Детективите сякаш повярваха на думите й.
— Сигурно, когато човек е звезда, около него се навъртат много откачалки и перверзници — отбеляза Шрадер.
— Рисковете на професията — опита се да се пошегува тя.
— Сега ще ви оставим да си починете. Имате номерата на клетъчните ни телефони, ако решите да се свържете с нас. Отново ще се опитаме да следваме картата ви. По принцип не е трудно да се открие мястото на катастрофата, но снегът е толкова много, че е почти невъзможно да се открият следите, които са били оставени — обясни Шрадер.
— Обадете ми се, ако откриете нещо. Каквото и да е — помоли Лий.
— Непременно — обеща й той.
Шрадер стисна зъби, но нищо не каза, когато колежката му спря пред стаята на сестрите, за да попита за липсващата картичка на кошницата с крушите. Премълча и когато една от медицинските сестри започна да търси картичката, но когато влязоха в празното фоайе, избухна.
— Що за глупости вършиш? Изкара й акъла с тия простотии. Не се върза на обясненията ти. Разбра точно какво си мислиш.
— Тя не е глупава. Съвсем скоро щеше да си спомни за онзи и щеше да се ужаси от мисълта, че той е виновен за случилото се — отвърна Сам. — По-добре е да знае, че ние вече сме на следата, че вече сме се сетили за тази възможност.
— Каква следа? — подигра се той. — Онзи още е във фазата на романтичните подаръчета, където сигурно и ще си остане, докато някоя друга не огрее на небосклона. Освен това преследвачите не са спонтанни, те мечтаят за мига, в който ще бъдат разкрити. Планират и мечтаят, не се мотаят просто така. Не предприемат действия при катастрофа и ужасяваща зимна виелица, освен ако и това не са планирали — което само по себе си е невъзможно.