Шрадер беше изкарал колата от паркинга и сега чакаше Сам точно пред главния вход на болницата. Изгорелите газове излизаха от ауспуха и се разтваряха мигновено в мразовития въздух. Върху предното стъкло вече се бе образувала тънка мрежица скреж. Шрадер се опитваше да я изстърже с кредитната си карта. Беше доста смешен — чистачките се движеха напред-назад, ръцете му бяха без ръкавици, а пръстите му бяха посинели. Сам седна в колата и зачака колегата си да влезе, и да спре да духа премръзналите си ръце. Когато той най-сетне се настани, тя му подаде сгънато листче.
— Какво е това? — попита я той, докато разтриваше пръсти.
— Картичката, която е била в кошницата с круши за госпожа Манинг.
— Защо ми я даваш?
— Защото ти е студено — отвърна тя и предпазливо добави: — и… защото мисля, че ще накара кръвта ти да кипне.
Явно Шрадер беше на друго мнение по въпроса. Въобще не прояви интерес към картичката и продължи да разтрива ръце. Щом свърши, включи на скорост, погледна в огледалото за обратно виждане и потегли. Едва тогава взе картичката и нехайно я отвори. Тъкмо беше намалил пред знак „стоп“ на някаква пешеходна пътека, когато рязко спря. Спирачките пронизително изпищяха, а гумите оставиха черни следи по улицата.
— Мамка му! — изруга Шрадер. После отново прочете текста и бавно се обърна към Саманта. Погледът му беше изпълнен с удивление и възбуда. На Сам й заприлича на щастлив ротвайлер, на който току-що бяха подхвърлили кокал. Той тръсна глава, сякаш да проясни мислите си, и отбивайки до тротоара, рече: — Трябва да се обадим на капитан Холанд. — Засмя се, извади мобилния си телефон и набра номера на шефа им.
— Ама че удар, Литълтън. Ако Логан Манинг не се появи в най-скоро време жив и здрав, ти ще връчиш такъв случай в ръцете на шефа, че веднага ще се превърнеш в героиня, а Холанд — в следващия комисар на полицията в Ню Йорк. Труманти ще умре щастлив и спокоен. — Заслуша се за секунда и каза на някого по телефона: — Шрадер е. Свържете ме с капитана. Кажете му, че е спешно. Ще изчакам. — После отдалечи телефона от ухото си и възбудено избъбри: — Ако досега официално не си била личната фея — вълшебница на Холанд, вече със сигурност си.
Сам потисна тревогата си и спокойно попита:
— Какво искаш да кажеш с това фея — вълшебница. Той я погледна укорително и рече:
— Забрави, че някога съм го казал. Каквото и да има между вас с Холанд, то не е моя работа. Сега ми е ясно, че не си само хубаво личице. Имаш невероятен инстинкт, упорита си и на всичкото отгоре си много способна! Това е най-важното.
— Не. Важното е, че предполагаше лично отношение на капитана към мен и искам да знам защо.
— Мамка му! Всички в Осемнайсети подозират!
— Леле, сега се чувствам още по-добре! — сряза го Сам. — Отговори на въпроса ми или ще видиш колко инатлива мога да…
Човекът от другата страна на линията заговори и Шрадер вдигна ръка, за да прекъсне младата жена.
— Да, ще изчакам — каза на събеседника си и отново погледна към привлекателната брюнетка. Взря се в очите й, искрящи от гняв, и реши, че вярва на заплахата й. — Нещата стоят така — ти си новобранец, но въпреки това са те пуснали в отдел „Убийства“ в Осемнайсети. Имаме ужасно заплетени и мръсни случаи, но като за начало Холанд ти даде най-чистия. Трябва ти партньор, но той още не ти е определил никого. Иска лично да ти избере…
Сам се вкопчи в единственото обяснение, което й хрумна:
— Холанд разпределя задачите на всички ни, а и мястото на лейтенант Ънгър още не е заето.
— Да, ама не ти назначава партньор, за да е сигурен, че ще ти намери подходящ, някого, с когото да се разбираш.
— Тогава защо е избрал теб?
Шрадер се ухили на сарказма й:
— Защото знае, че с мен си в безопасност.
— Да не би да ти е казал да се грижиш за мен? — зяпна го отвратена Сам.
— Точно така.
Тя помълча за миг, докато осмисли новината, сетне сви рамене и се направи, че не я интересува.
— Ами, щом това ви кара да си мислите, че има нещо между нас двамата, значи сте дърти клюкарки.
— Стига, де, Литълтън. Я се погледни в огледалото — съвсем не си типичната жена полицай. Не псуваш, не си изпускаш нервите, възпитана си и се държиш като дама, а да не забравяме и че въобще не приличаш на полицай.
— Не си ме чувал да псувам — поправи го тя — и все още не си ме виждал ядосана, и какво му е на външния ми вид?