Реакцията му бе толкова негативна, че Лий се притесни дали не е приел думите й като лична обида към себе си и към полицията на Ню Йорк.
— Направо ще си загубите времето, госпожо Манинг — прекъсна я, а тонът му изведнъж стана остър и официален. — Освен ако има нещо, което криете от нашите детективи. Няма нито едно доказателство, нито една, макар и най-дребна подробност, която да ни кара да мислим, че съпругът ви е жертва на престъпление, камо ли пък на федерално престъпление, заради което да се осъществява връзка с Федералното бюро за разследвания.
— Преди време имах проблеми с един преследвач… — опита се да го прекъсне тя.
— Който, доколкото ми е известно, е ограничил действията си, незначителните си действия, върху географска територия, изцяло под юрисдикцията на нюйоркската полиция. Нито един федерален закон не е бил нарушен. Аз дори не съм убеден, че като го хванем, ще можем да го обвиним в нещо конкретно, освен че е станал за смях.
Всеки път, когато Труманти произнасяше думата „федерален“, Лий имаше чувството, че я порицава. Имаше нужда от помощта на полицейския комисар, затова тактично се извини:
— Разбирам. Просто се опитвам да намеря изход от ситуацията. — Беше готова да падне на колене пред този мъж стига той да помогнеше на съпруга й. — Можете ли да ми предложите още нещо, с което да помогна?
Труманти отново смени тона. Сега заговори много по-меко:
— Да. Искам да си починете добре, да се възстановявате, за да не стане така, че когато открием Логан, той да ни обвини за тревогите, които сме ви създали.
— Ще послушам съвета ви. Утре може и да ме изпишат.
— Достатъчно добре ли се чувствате? — попита той и на нея й се стори, че е учуден.
Избягвайки отговора на този въпрос, Лий сподели друга истина с Труманти:
— Болниците ме потискат. Тук се чувствам безпомощна.
— И с мен е същото. Мразя ги. Оправям се едва когато се прибера у дома — засмя се гой.
Едва сега Лий се досети, че Труманти отдавна се бореше с рака на простата, но според слуховете губеше битката. Опита се да се сети за нещо окуражително, но вместо това само каза:
— Много ви благодаря. Бяхте невероятно търпелив и мил.
Седма глава
— Утре искам да се прибера у дома — заяви Лий на лекаря си, когато той я посети на визитацията в пет следобед.
Мъжът се взря в нея над болничния картон. Погледът му бе също толкова неумолим, колкото и нейния.
— Опасявам се, че е невъзможно.
— Но днес ставах от леглото няколко пъти, а следобед се разходих из коридора. Знам, че нямам нужда от тази яка за врата. Добре съм — настоя тя.
— Не сте добре. Имахте сериозно сътресение, няколко от ребрата ви са с фрактури, а и все още не знаем дали имате нужда от яката или не.
— Но мен почти не ме боли.
— Защото ви вливат силни болкоуспокояващи. Хвърлихте ли поглед на тялото си под нощницата?
— Да.
— Видяхте ли лицето си в огледало?
— Да.
— Как ще опишете видяното?
— Изглеждам като жертва на катастрофа.
— Приличате на огромен патладжан — скара й се той, но когато зърна упоритостта в погледа й, смени тактиката. — Отвън има цели тълпи репортери и фотографи, които са готови на всичко за една ваша снимка. Нали не искате да ви видят такава? Трябва да се грижите за имиджа си.
Лий не беше в настроение да й четат лекции за имиджа й. Беше сряда, а ако времето не се оправеше, хеликоптерите нямаше да излетят. Искаше да помогне на полицията при търсенето, искаше да открие мястото на катастрофата. Нямаше да понесе още един ден бездействие и принудително излежаване в леглото. Тялото я болеше, но умът й бе бистър и тя копнееше да помогне с нещо.
Лекарят сметна мълчанието й за съгласие:
— Знаете, че се тревожа за здравето ви. Не сте достатъчно добре, за да бъдете изписана.
— Нека за миг се престорим, че съм обикновен работник и че вкъщи ме чакат гладни гърла, а здравната ми осигуровка не покрива продължителен престой в болница. В такъв случай кога щяхте да ме изпишете, доктор Дзапата?
Лекарят смръщи сивите си вежди.
— Може би вчера? — натърти Лий.
— Не.
— А кога?
— Днес сутринта — рече той. — Разбрах какво имате предвид, госпожо Манинг.
Тя внезапно се почувства ужасно:
— Моля да ме извините. Държах се грубо.
— За съжаление имахте право. Утре сутринта ще мина да ви видя и ще подпиша картона ви за изписване. Но ще си тръгнете с линейка.
Когато лекарят си отиде, тя се опита да се свърже с Брена, ала секретарката й явно си бе тръгнала. Лий трябваше да загуби около час и затова бавно и мъчително стигна до креслото срещу леглото си. Отпусна се в него и запрелиства вестниците и списанията, които си бе взела от един от доброволците, раздаващ преса на пациентите. Опитваше се да си възвърне силата.