Дори и да не знаеше, Фалко и без това щеше да плаши Лий. Беше мълчалив и резервиран, движеше се из магазина като призрак, носещ ужасно проклятие. Погледът му бе студен като лед, широките му рамене сякаш бяха твърде големи за тясната пътечка в бакалията. Бледото му лице, за което съквартирантката й казваше, че е такова заради годините в затвора, контрастираше с черните като въглен вежди и гъстата брада. В редките случаи, когато проговореше, гласът му бе груб и рязък. Момичето толкова се страхуваше от него, че избягваше дори да го поглежда. А когато го зърваше да я наблюдава, се ужасяваше още повече.
Госпожа Анджелини обаче не забелязваше страховития външен вид и плашещото поведение на сина си. Често му заповядваше, без да се притеснява, или го наричаше „моят Фалко1“, „my caro2“, „my nipote3“.
Лий реши, че е нормално, след като госпожа Анджелини бе изгубила двама от синовете си, да трепери над последния останал жив, въпреки очевидните му недостатъци и неумението му да общува с хората.
Сякаш отгатнала мислите на Лий, италианката й върна рестото и поглеждайки към мястото, където Фалко подреждаше стоките, тъжно призна:
— Ако Бог ми бе дал да избирам, щях да го помоля за дъщери. С тях е по-лесно.
— Не съм сигурна, че всички майки са на вашето мнение — пошегува се Лий. Чувстваше се неловко, а и присъствието на Фалко Анджелини я смущаваше. Бързо взе покупките си и каза „довиждане“ на госпожа Анджелини, после малко неуверено каза „довиждане“ и на Фалко, но не защото искаше да си поговори с него, а защото се страхуваше да не го обиди, да не го пренебрегне. Лий беше родена в малък град в Охайо и никога не бе познавала, камо ли да говори, с бивши затворници, осъдени за убийство, обаче й се струваше опасно да обиди такъв човек.
Беше се замислила за Фалко, когато излизаше от магазина, и се изплаши ужасно, когато двама млади мъже изскочила от сенките и заплашително се приближиха към нея.
— Леле мале. Виж какво довлече котката — каза единият от тях и посегна към джоба си. — Изглеждаш доста апетитно.
„Нож! Той има нож!“ — ужасено си помисли тя и замръзна като сърна, заслепена от автомобилни фарове насред шосето. Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе, че не трябва да се остави да я убият сега, когато се бе запознала с Логан. Внезапно от бакалията зад гърба й с дълъг нож в ръка изскочи Фалко Анджелини и започна да се подиграва на младежите.
— Да не би това да е нож? — присмя се той. — Знаеш ли как да го използваш, загубеняко? — Той се приведе и разпери ръце, приканвайки единия от нападателите да атакува. — Няма да се прочуеш, заплашвайки малки момичета. Опитай с истински нож. Намушкай мен. Айде, задник, опитай! Лий стоеше като парализирана. Зърна как и второто момче извади нож от джоба си, докато първото се стрелна към Фалко. Анджелини се отдръпна, сграбчи ръката на момчето и я извъртя. Чу се ужасяващ звук от чупене на кости, а момчето залитна назад в пряката, виейки от болка. Другото беше по-опитно. Бавно заобиколи Фалко. Острието проблясваше зловещо на светлината на уличната лампа. Изведнъж момчето нападна. Фалко отново се отдръпна, а то се свлече на земята, държейки се за слабините.
— Копеле — изскимтя то и докато се опитваше да се изправи отново на крака, мяташе изпълнени с омраза погледи към Анджелини.
Докато нападателите се опитваха да се изправят, Фалко безцеремонно бутна Лий пред вратата на магазина. Тя остана там като хипнотизирана, без да помръдва, докато двете момчета не изчезнаха в мрака.
— Ние… ние… трябва да се обадим в полицията — заекна тя най-накрая.
Анджелини се намръщи, издърпа престилката през главата си и попита:
— Защо?
— За… защото може да успеем да им съставим портрети. Ако се опитаме и двамата, сигурно ще успеем да ги идентифицираме.
— Всички боклуци ми изглеждат еднакво — заяви той и сви рамене. — Не ги различавам.
Отказът я жегна и Лий уплашено се наведе напред, загледана към своя вход.
— Не ги виждам. Сигурно са избягали надалеч — рече и притеснено погледна към Фалко, опитвайки се да скрие страха си. — Благодаря ти, че ме спаси — каза и понеже той не отговори, излезе от входа на бакалията.
За нейно огромно облекчение той също пристъпи напред.
— Ще те изпратя. — Италианецът изчака да му отговори, ала обърка уплашеното й мълчание с отказ. — Може би предпочиташ да си отидеш сама — каза и се обърна да си върви.
Ужасена, Ли буквално го сграбчи за ръката и го издърпа след себе си.
— Не, чакай! Ще се радвам да ме изпратиш! Просто не исках дати причинявам още неприятности, Фалко.