Фалко изглеждаше удивен от жеста й или от думите й.
— Не си ми причинила неприятности.
— Само дето едва не те убиха заради мен.
— Дори нямаше подобна опасност да ми се случи това с тия…
Окуражена от разговора, Лий отново предложи:
— Наистина трябва да се обадим в полицията.
— Обади се, но не ме замесвай. Няма да си губя времето с ченгетата.
— Как очакваш полицията да ни защитава, ако гражданите не съдействат? Дълг е на всеки да…
Фалко й хвърли такъв пренебрежителен поглед, че тя потъна в земята от срам.
— Ти откъде падаш?
— От Охайо съм — отвърна още по-засрамена.
— А, това обяснява всичко — подхвърли той и за втори път й се стори, че долавя удивление в гласа му.
Фалко Анджелини я изпрати, изкачи стъпалата до апартамента й и я остави пред вратата.
Случилото се сложи край на самотните вечерни посещения на Лий в „Анджелини Маркет“, но тя продължи да пазарува от Сикалията през деня. При следващото си отиване до магазина тя разказа на майка му за приключението с Фалко, но вместо да се гордее с постъпката на сина си, италианката тъжно рече:
— Още от дете той надушва неприятностите и те него.
Объркана, Лий се огледа за спасителя си и го забеляза да подрежда кутии в склада.
— Исках да ти благодаря както трябва — заяви, заставайки зад гърба му. Стреснат, той рязко се обърна, после я погледна и сбърчи черните си вежди.
— За какво? — попита.
Сега й се струваше още по-затворен, по-плашещ и по-висок отпреди, ала Лий бе твърдо решена да не отстъпва. Бивш затворник или не, Фалко я беше спасил, а после я бе изпратил до дома й, за да се увери, че е в безопасност. Това беше проява на кавалерство и тя изрече:
— Задето беше толкова галантен с мен.
— Галантен ли? — иронично попита той. — За такъв ли ме мислиш?
Въпреки твърдото си решение да не се плаши и да отстоява позицията си, преди да изрече следващите си думи, тя леко отстъпи.
— Точно така.
— Ама ти кога изпълзя от бебешката кошарка? Вчера ли?
Разстроена, Лий вдигна ръка, за да възпре следващите му думи.
— Вече реших. Не се опитвай да ме спираш, защото не можеш. Ето… — рече и му подаде малка кутийка, опакована като подарък. — Това е за теб.
Фалко погледна кутийката, сякаш бе отрова за мишки, и не посегна да я вземе.
— Какво е това?
— За спомен. Отвори я по-късно и сам ще видиш.
Остави подаръка си на най-долното стъпало на старата дървена стълба. Тогава зърна някакви учебници, захвърлени там.
— Твои ли са? Какво учиш?
— Право — саркастично отвърна той.
Лий се засмя. Смехът й бързо секна при мисълта, че той ще разбере, че тя знае къде всъщност е бил. За съжаление той наистина се досети.
— Ако си свършила с благотворителността — рече рязко, — имам работа.
— Не исках… — отвърна тя, излизайки заднишком от склада. — Извинявай, че се натрапих. Сега ще…
— Ще си отидеш — довърши думите й той.
Лий така и не разбра дали Фалко бе отворил подаръка й, но нещо й подсказваше, че ако го бе направил, то със сигурност не беше харесал малкия оловен рицар в броня, който бе купила от един антиквариат. Фалко вече никога не я заговори, но поне й кимваше отсечено, когато я зърнеше. Ако тя го заговореше, той отговаряше кратко.
Няколко седмици, след като Фалко прогони нападателите й, двамата с Логан отидоха да си купят нещо за хапване. Лий представи на госпожа Анджелини и на Фалко приятеля си. След това италианката винаги питаше как е „младият й мъж“. Фалко никога не се обърна по-приятелски към Логан, скоро след това изчезна. Госпожа Анджелини каза, че пак се е върнал в училище.
Лий лежеше в болничното легло и мислеше за онази далечна нощ, когато я нападнаха, защото до този момент това бе най-страшното преживяване в живота й. Докато не изчезна Логан. Също като тогава тя се чувстваше ужасно безпомощна, чувстваше, че е трябвало да бъде по-подготвена, за да спаси себе си и Логан.
Девета глава
Лекарят, медицинската сестра и един от болничните чиновници закараха Лий в инвалидна количка до задния вход на „Добрият самарянин“, където линейката чакаше с отворена врата. Брена стоеше до входа. Носеше тежко зимно яке и червена вълнена шапка.
— Според охраната е чисто — рече тя на Лий.
Бодигардът, който стоеше до секретарката, кимна:
— Повечето от журналистите си заминаха, когато научиха, че ви изписват тази сутрин — обясни той на Лий. — Двама обаче обикаляха наоколо с надеждата да ви зърнат. Дори ме подкупиха с десет долара, за да ги предупредя, когато ви изпишат. Така че им показах празната линейка, която уредихте да замине, те скочиха в колите си и тръгнаха да я преследват. Сигурно вече са на около стотина километра оттук.