Лий накара Брена да даде на мъжа още двайсет долара за помощта му. Двама санитари се опитаха да й помогнат да стане от количката, но тя ги отпрати.
— Мога и сама — рече и направи гримаса от болка, докато бавно се изправяше на крака. Вече се чувстваше слаба и несигурна, а единственото, което бе правила сутринта, бе да даде няколко автографа на персонала, да си вземе душ и да се облече. Въпреки това беше твърдо решена да изпълни плана си. Възможността да проследи пътя по картата си и да открият Логан през следващите часове й вдъхваше сили и надежда да продължи.
Брена се качи в линейката след нея и колата бавно потегли.
— Къде е колата ни? — попита Лий.
— На около четири километра нататък по пътя, пред Американ Лиджън Хол. Вече казах на шофьора да тръгне натам, за да си взема колата, той знае къде е.
Малко след това линейката забави ход и влезе в един паркинг, така осеян с дълбоки дупки, че от друсането Лий заскърца със зъби от болка.
— Добре ли си? — разтревожи се Брена.
Тя въздъхна и кимна:
— От болницата ми дадоха болкоуспокояващи, но не ми се иска да ги взимам, защото ме замайват. Сега трябва да бъда съсредоточена и с напълно бистър ум. Би ли ми помогнала да се изправя? — добави, когато линейката спря.
Санитарят заобиколи колата отзад и отвори вратата. Когато видя, че и двете жени се готвят да слязат, се стъписа.
— Обещах да напусна болницата с линейка и точно това направих. Но не съм обещавала да пътувам в линейка по целия път до Манхатън — рече Лий.
— Не мога да ви позволя да направите това, госпожице Кендал!
Тя успя да се усмихне и му подаде ръка, за да й помогне.
— Нямате избор.
— Но…
— Ако ме оставите сама да сляза от това нещо, скокът със сигурност ще ме довърши — предупреди го, после пристъпи напред и санитарят беше принуден да й помогне.
Шофьорът на линейката също слезе от колата, за да провери защо се бавят. Когато видя изражението му, Лий вдигна ръка, за да спре възраженията му.
— Няма смисъл да спорим.
Двамата мъже отстъпиха. Помогнаха й да се настани в сребристия шевролет, който Брена бе наела.
— Секретарката ми знае имената ви — рече Лий. — Ще ви уреди четири билета за пиесата следващата събота.
По принцип четири билета за нашумяла бродуейска пиеса щяха да накарат всеки нюйоркчанин да подскача от радост, но реакцията на двамата санитари я обърка.
— Ако нямате нищо против — рече шофьорът, след като се спогледаха с колегата си, — предпочитаме да се уверим, че ще участвате в пиесата, госпожице Кендал.
Бяха съвсем млади, а вече бяха виждали толкова много страдание и мъка. Лий едва се сдържа да не потупа момчето по бузата.
— Тогава… ще се постарая да го уредя. Брена ще ви се обади, когато… когато всичко се оправи — прошепна тя. „Когато всичко се оправи…“
Лий се вкопчи в тази мисъл и се помоли горещо, докато потегляха с шевролета.
Десета глава
Преспите от двете страни на пътя се издигаха на височината на капака на шевролета, а често бяха по-високи и от покрива му. По магистралите движението бе затруднено, ала по малките пътища бе почти невъзможно две коли, движещи се в противоположни ленти, да се разминат, без да заорат в натрупания около шосе го сняг.
През първия час от пътуването Лий успя да познае само няколко големи ориентира, които бе видяла на влизане в планината преди няколко дни.
Колкото повече навлизаха в планината обаче, толкова по-непознато й се струваше всичко. Вече не беше сигурна, че ще открие посоката. Три часа, след като бяха тръгнали от болницата, Брена настоя да спрат за обяд, затова отби в крайпътен „Макдоналдс“.
— След малката бензиностанция, която подминахме, нещо да ти се струва познато? — попита секретарката, докато стояха в колата и чакаха поръчката си.
— Все едно съм карала с превръзка на очите в тъмен тунел през нощта — мрачно отвърна Лий. — Видимостта бе почти нулева, виждах едва на метър пред колата си. — Притисна пръсти към слепоочията си, беше отчаяна и разстроена, имаше чувството, че главата й ще се пръсне от притеснение. — Трябваше да внимавам повече за ориентирите на Логан, но вместо това се съсредоточих върху движението на колата по хлъзгавото шосе. А пък и инструкциите на Логан бяха доста необикновени. Беше толкова въодушевен от хижата и планината, че картата му приличаше по-скоро на указания за откриване на заровено съкровище… — прекъсна, преди за пореден път да повтори това обяснение на Брена.
— Въпреки това — горчиво добави — трябваше да си спомня къде точно са четирите десети от километъра след светофара в Риджмор или петте километра след него! Когато написах напътствията на детективите във вторник, си мислех, че си спомням всичко по-важно. Сега обаче не съм сигурна.